Хериберт Ритер (от нем. – “рицар”) фон Караян е роден на 5 април 1908 г. в Залцбург, но едва ли някой тогава е предполагал, че той ще се превърне в най-известния син на града след Моцарт.
На четири години малкият Хериберт започва да взима уроци по пиано, а на осем вече е студент в местната консерватория, Моцартеум, където учи пиано (с Франц Ледвинка), теория на музиката (с Франц Зауер), композция и камерна музика (с Бернхард Паумгартнер). Последният го окуражава да стане диригент, а не пианист, както се очаквало. Вероятно не е и предполагал какво ще излезе от това.
Когато през 1926 г. младият Караян завършва едновременно средното училище и Моцартеума, той вече е дебютирал като соло пианист (27 януари 1917 г.) и като солист на оркестър (26 януари 1919 г.). И в двата случая на Моцартовия фестивал на Консерваторията, и в двата случая с музика на “слънчевия гений”, разбира се. Следват години на усилено обучение във Виена – Техническия университет, Института по музикология към университета и най-вече Виенската академия за музика и изпълнителски изкуства.
На 17 декември 1928 г. е неговият неофициален диригентски дебют (увертюрата към операта “Вилхелм Тел” от Росини) на концерт на студенти от класа по дирижиране на Вундерер. Само месец по-късно, на 22 януари 1929, идва и официалната премиера на гения на Херберт фон Караян, вече като диригент на оркестъра на Моцартеум. Веднага идва предложение от директора на Градския театър (Stadttheater) в Улм и скоро Караян вече е главен диригент там (1929-34). По-късно заема същия пост и в Аахен (1934-42), където през 1935 г. е назначен официално като най-младия в Германия генерален музикален директор.
По-късно 30-те години се свързват главно с едно от най-срамните, според повечето хора, събития в живота на Караян – членството му в NSDAP (Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei), ако предпочитате по нашенски – НСГРП (Националсоциалистическа германска работническа партия). Годината му на записване в Нацистката партия е спорна – някои смятат, че това е станало на 8 април 1933 г. в Залцбург, броени месеци след като Хитлер взема властта, други се основават на изледването на Ричард Озбърн (автор на известната биография на Караян A Life in Music), според което вярната година е 1935, трети пък се осланят на биографията на Вон, където самият Караян твърди, че това е станало през 1934 г, непосредствено преди да поеме поста в Аахен и е било свързано изцяло с кариерата му, а не с нацистката идеология.
През тези години диригентът, освен всичко друго, се и жени два пъти – през 1938 г. за певицата Хелми Холгерлоф в Аахен и през 1942 г. за Анита Гютерман, дъщеря на извествен магнат в бизнеса с шевни машини и жена с определено еврейски произход. Това довежда до изостряне на отношенията му с нацистите и в крайна сметка двамата със съпругата му напускат Германия през 1945 г. Въпреки това, след войната Караян трябва да премине извествен период на “денацификация” – за около две години официално му е забранено да дирижира заради членството му в NSDAP. През 1947 г. тази забрана е прекратена и оттук нататък нищо не може да спре Херберт фон Караян по пътя, който ще го направи легенда.
През 1955 г. настъпва преломният момент в живота и кариерата на Херберт фон Караян – той наследява големия Вилхелм Фуртвенглер като главен диригент на Берлинската филхармония. На следващата година длъжността му е направена пожизнена – поне на мен прецедент в това отношение не ми е известен. До смъртта си, повече от 30 години по-късно, Караян изнася с Берлинските филхармоници безброй концерти по цял свят и оставя колосално количество записи, аудио и видео, които придават почти легендарна слава, с която едва ли може да се похвали някоя друга симбиоза от диригент и оркестър. Те си остават и неговия любим оркестър. Самият той описва защо предпочита да дирижира Берлинските филхармоници пред Виенските така: “Ако кажа на берлинчани да продължат напред, те го правят. Ако кажа на виенчани да продължат напред, те го правят. Но после винаги питат защо”.
През 60-те, 70-те и 80-те години животът на Херберт фон Караян е един почти непрестанен низ от концерти, оперни спектакли и записи къде ли не по света – Европа, Америка, Япония. Графикът му е толкова претрупан, че излиза и виц: качва се той в едно такси и на въпроса на шофьора “За къде сте?”, отговаря: “Няма значение, навсякъде ме искат”. Рядко му се отдава да “избяга” в тихото уединение на Сен Мориц и да се отдаде на каране на ски и туризъм, съпроводен с разучаване на партитури, или да прекара известно време с жена си и децата в къщата им в Мауербах, в покрайнините на Виенската гора. И така докато смъртта не го раздели от музиката.
От своя 81-годишен живот Караян е посветил 51 години на звукозаписа – от първият си запис през 1938 г. до последения през 1989 г. За това време той е осъществил над 900 официални записа. Неговите необикновени изпълнения всъщност са резултат от едно строго придържане към съответните партитури. Воден от гениалната мисъл на Ханс фон Бюлов, че “партитурата трябва да е в главата на един диригент, а не главата му да е в партитурата”, Караян винаги е следвал точно написаното от композитора. Това му е спечелило обвинението, че просто правел музика, а не интерпретирал творбите. Аз бих отговорил с думите на Маестрото: “Изкуството на интерпретацията не може да се преподава”. Мисля си, че интерпретацията не е обикновено изпълнение, а нещо особено, различно от всичко останало. Караян никога не е четял “между редовете” или “зад нотите”, за да черпи вдъхновение. И никога не е звучал обикновено. Обичан, възхваляван и обожествяван или мразен, критикуван и отричан, той ще остане като една от най-властните и доминиращи фигури в класическата музика през ХХ в. Човек с огромни, дръзки амбиции и неизчерпаема енергия десетилетия наред, достатъчна за осъществяването им. Ненапразно са го наричали „Генерален музикален директор на Европа”.
AFISH.BG
