„Имам една леля, която живее в Найтсбридж, но това трябва да й бъде простено. Всъщност тя е една от онези чудовищни личности, които не ти се иска да срещаш. Помагаше ми, когато си пробивах път и се препитавах с писмата, които ми съобщаваха, че пиша тъпотии. Изяждах на ден поне едно писмо сурово, а останалите правех на омлет. Но тя не можеше да понесе мисълта, че живея от просия и ми помогна. Неотдавна, по случай публикуването на десетия ми роман, й подарих малко куче, най-смахнатото и хапливо зверче, което можах да намеря. Струваше ми цели двадесет лири. Харесваше го, докато не започна да лае. Бедата е там, че то не я хареса и продължи да лае. Беше истерично. Отбих се у нея след седмица и то все още лаеше, освен когато беше заето с пържолата си. Казах й да го упои, но не й даваше сърце да го стори. Гледаше го влюбено. После то стана още по-истерично. Иначе, що се отнася до домашното поведение, беше добре обучено, ала този непрекъснат лай от любимия й стол започна да оказва въздействие. И тя изкопа отнякъде плочи с речи на Хитлер. Високопарното крещене на тоя психопат накара кучето да престане да лае и то слушаше, изпаднало в транс. След това, щом го прихванеше да лае, тя пускаше плочата и то веднага стихваше, потънало в мълчалив възторг. Тъй и не мога да си представя къде намери тази плоча, но се възхищавам от находчивостта й.”
© Алън Силитоу, „Старт в живота”
© Превод от английски: Георги Даскалов
AFISH.BG
