Кийтс е английски поет, едно от най-ярките пера на Романтизма. Заедно с Байрон и Пърси Биш Шели, Кийтс е част от Второто поколение поети на романтизма. Известен е най-вече с одите си: „За гръцката ваза“, „За меланхолията“, „За славея“ и др.
По време на краткия си живот (умира едва 26-годишен) Кийтс получава постоянна негативна критика от вестниците и списанията по неговото време, но посмъртното му влияние върху поети като Алфред Тенисън и Уилфред Оуен е огромно. Поезията на Кийтс се характеризира със сложен избор на думи и чувствена образност, особено в одите му, които остават в английската литература като едни от най-добрите.
Неговите писма имат голяма стойност, описвайки естетичната теория за „негативната дееспособност“.
Предлагаме на Вашето внимание “Ода за славея”
I
Боли сърцето, тлеят сетивата,
попили бучиниш и притъпени;
изпит е опият — сега душата,
към Лета тъне, сляпа и сломена…
Щастлива си — не завист ме измъчва,
а щастие от щастието твое, —
затуй че ти, Дриада лекокрила,
в кое ли кътче сладкозвучно
на сенчестото буково усое
възпяваш лятото с безгрижна сила.
II
О, глътка упоително вино,
лежало в земна хладина дълбока,
с вкуса на Флора, с мирис на сено
и танц на провансалка черноока!
О, чаша, пълна с топлина от Юга,
о ти, пламенобуза Хипокрена,
с блещукащ ръб от пенести мъниста
и устни — влажна теменуга;
пиян да съм; светът — незрим за мене,
и с теб да се изгубя в мрак разлистен.
III
Изгубен и погълнат, да не знам
това, що ти в букаците не помниш:
умора, треска, страх и ужас — там,
где хора лазят, тежки вопли ронят,
белеят власи над чела сковани,
где призрак младостта е блед, злощастен,
где мислите пораждат скръб бездънна,
оловнооко отчаяние,
где Красота не пали взора ясен,
не люби Любовта, докато съмне.
IV
Далеч оттук! — ще литна, ще те стигна,
не с леопардите на Бакхус славен;
незрима, бързокрили, ще повдигне
Поезията моя мозък бавен:
най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети
всред хоровод от звездочели феи;
но долу не поглежда тя —
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее.
V
Не виждам аз ни младата поляна,
ни сладкото на клоните кадило,
отгатвам само в тъмнина уханна
с какво тъй щедро месецът дарил е
треви, шубраци и дивачки плодни:
млад шипков цвят и алена глогина,
листати теменужки в цвят последен
и роза, рожба първородна
на Май разцъфнал, пълна с росно вино,
жужило от мушици в здрача летен.
VI
Тъй тъмен слушам; нощи, не една,
Смъртта обиквах, молех я за отдих,
наричах я с най-нежни имена,
дано в небето моя дъх проводи;
но тук — сега, по-дивна смърт е таз,
да спра в среднощ пречистен и спокоен,
дорде изливаш ти душа от звуци
в такъв екстаз! —
да пееш ти и аз да съм за твоя
тържествен реквием надгробна буца.
VII
Ти няма да умреш, безсмъртна птичко,
под стъпките на хищни поколения;
тъй твоят глас дървото е обкичвал
при древни императори и селяни;
и тъй насред Боазовата ръж
си пяла ти за бащин дом на Рут,
ридала с горест в чуждите имоти;
магичен отвор неведнъж
отключвала си в пенестия скут
на тайнствени морета, в край самотен.
VIII
Самотен! — не е дума, а камбана —
при себе си, пробуден, идвам с нея!
Прощавай! Не умеела да мами
фантазията ни — лъжлива фея!
Замира твоят химн, прощавай, сбогом! —
покрай върбите, над потока лунен,
по хълма, после долу, нейде татък
погребан е сега дълбоко:
сега ли спя, или се будя сънен?
Ни звук, нима бе сън — и толкоз кратък?
Джон Кийтс, 1819 г
Превод: Моис Бело
AFISH.BG
