Злобата не е между седемте смъртни гряха, но винаги е породена от един от тях. Завистта. А с мегдан за завист всеки от нас разполага, къде с размерите на кокетно площадче, къде ширнал се като космодрум. Според това какви житейски постижения имаш. Ах, очите на завистта са винаги по-големи и от тези на страха, многократно по-големи. Парадоксално е, но малките злобни жълти очички са необхватни в изкривяването на пространствено-времевия континуум. Не пиша трактат за тези две състояния, които са присъщи човеку, но по своята същност са нечовешки. В контекста на човещината. Утопия е, че „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя”. Не е утопия „Homo homini lupus est”. Въпреки че изпитвам огромно уважение към вълците като едно перфектно уредено общество с непоклатими закони. Уважение, каквото не мога да изпитам при никакви обстоятелства към увълчилия се homo sapiens, считащ себе си за всьо и вся, за първа и последна инстанция от висотата на собствената си духовна несрета. Спрямо другия, спрямо другите, спрямо света. А всъщност срещу самия себе си. Срещу това, че не е получил това, което мисли, че заслужава. Чакайте да се разберем – всеки получава точно това, което заслужава. Никоя птица не може да лети по-високо от себе си. Бих ревизирала и че никоя къртица не може да копае по-дълбоко от себе си. Така е справедливо, щом Господ е създал и птици, и къртици, и всички живи твари помежду им. (Дори и въшката, която като се насмуче, па пъкне връз челото, да, и нея.) За човека е оставил правото на избор по кой път да тръгне – нагоре или надолу. Дал му е и възможността да се поправи, ако разбере, че е хванал грешния път. Малко са обаче тези, които разбират, защото е присъщо да се смяташ за толкова по-прав, колкото не си. И прегръщаш злобата като твоя втора природа, която постепенно става първа. Губиш човешкия си образ, превръщаш се в отчаян мизантроп, който от висотата на лазещия в калта червей, плюе слънцето, отразено в локвата, защото му свети в очите. Злобничките. Не, че визирам някой, дето е яхнал перото, независимо дали то е от гъската в двора му, или златно, подадено от Господ. Да не ме нарочвате за неща, които в момента не ме занимават. Щото все някой може да се припознае, но не, мили човеко или човечко, твоята злоба не ме интересува. Тя си е единствено за твоя сметка и за сметка на поддакиващия ти кръг от съмишленици, които утре като едното нищо ще я насочат право в гърдите ти, а си мръднал едни гърди пред тях. Нещо, което не сте чували, не сте виждали, на което не сте били преки или косвени свидетели да ви казвам? Не вярвам да плеснете с ръце от учудване. Все сте срещали, чували, чели как някой просто „крещи” колко е сам срещу демоните, дето цял живот е натиквал в килера, благодарение на мъничката си властчица, че и от него зависи нещо. След всичките си издигания и пропадания, подскоци и възторзи, завоевания и прахосвания, лъжи и самоизмами, любови и псевдолюбови, омрази и присламчвания към чуждите омрази, за да си в някаква общност, оставаш сам. Та се замислих дали злобата с изминалите години, в които си я акумулирал, също остарява. Или тя по-скоро е като ламя, разтворила воняща паст в низката ти душица. И дори Св. Георги не би си изцапал ръцете да я прободе смъртоносно, толкова е мижава. Злобицата остава единствената движеща сила, единственият смисъл на несретния ти живот. Размислих се, че злобата е от женски род, но всъщност обитава душите, без оглед на пола. И че всичко на този свят се връща. Светът е огледало – каквото поставиш пред него, това отразява. Със злоба ли го заливаш, тя те връхлита обратно като ударна вълна и дави душата ти, доколкото такава ти е останала. И няма спасителна жилетка сред концентричните й кръгове. И да ви призная – аз не съм злобна. За сметка на това съм зла. И само ви гледам сеира. С най-добродушното си омерзение.
© Маргарита Петкова
AFISH.BG
