ВСЕКИДНЕВИЕ
На Андрей Германов
Умира всеки ден безкръвно
и в тишината на нощта
се впиват и ме ръфат стръвно
несвършени от мен неща.
А “утре” никога не мога
да си припомня и за тях.
Връхлита не една тревога –
човешка болка, вик и смях.
И аз след всичко туй разбирам,
че вечерта е пак дошла
и с нея заедно умират
мечтаните от мен неща.
Дано да нямам оня жребий
на сбития при старт пилот.
На мен сега ми е потребен
поне едничък друг живот.
Ако крилете ми се скършат
и падна с пръсната глава,
със синя кърпа ще избърше
небето сетните слова.
И те ще греят озарени,
и дълго ще ви стряскат те!
Като очи на неродено,
а тъй очаквано дете.
ШЕПА ПРЪСТ
Над мъртвец разбрах, че се мълчи.
Думите излишни са, ненужни.
Вдигнем ли един към друг очи –
студенеят празни, вече чужди.
Може би това е то смъртта?
Може би и в нас се тя засели?
Някаква невидима черта
вече безпощадно ни разделя.
Но не е черта, а страшен ров –
за мъртвеца изкопана яма.
Тъй наречената ни любов
в дъното й ще положим двама.
Вместо шепата последна пръст
своето проклятие ще спуснем.
Накипялата в сърцата мъст
ще напука сухите ни устни.
Над мъртвеца като знамена
изрусените коси се свеждат.
И помръква всяка светлина,
всяка болка, всеки вик, надежда.
От цигарата ми синкав дим
се извива – нямаме кандило.
Ти мълчиш – и двамата мълчим.
Нищо на света не ни е мило.
Зная, че протегна ли ръка –
твоята на нея ще поставиш.
Никой над пресъхнала река
мост не е и мислил да направи.
© Климент Цачев
AFISH.BG
