Наричат го баща на чешкия романтизъм. А името му е в златните страници на европейската литература. Авторът на забележителната поема „Май” и романа „Цигани” – Карел Маха, е сред най-видните поети и писатели на XIX век.
Роден е на 16 ноември 1810 г. в Прага. Неговият баща – Антонин Маха, е бил мелничар, после и военнослужещ, а майка му – Мария Анна Кирхнерова, предава на сина си гените на своя артистичен музикален род. Карел учи философия и право в Пражкия университет, говори свободно чешки, немски (на него пише първите си стихове), латински и полски (силно повлиян е от Адам Мицкевич). Най мащабното му произведение е романът „Цигани”. Маха завършва книгата си през декември 1835 г., но тя не преминава през цензурата и е публикувана за първи път едва през 1857 г., повече от 20 години след неговата смърт.
Поемата му „Май” е публикувана през 1836 г., но пък е отхвърлена от съвременниците му като несъответстваща на тогавашните морални норми. Никой издател не се наема да я отпечата, затова Карел Маха я издава със собствени средства – единствената творба, появила се на бял свят приживе на автора романтик. Целият тираж от 600 екземпляра веднага е разпродаден.
Днес „Май” се смята за класически шедьовър не само на романтизма, а на цялата чешка литература – това е и най-важната, и най-продаваната книга чешка книга. В нея се разказва историята на Вилем – водач на разбойници, който отмъщава за своята любима, като убива собствения си баща. Когато тя разбира какво се е случило, се хвърля в дълбокото езеро. Вилем е осъден на смърт, но до деня на Страшния съд потъва в размисли за смисъла на живота и смъртта, за вината и изкуплението, за вярата и жертвоприношението. Екзекутиран е в прекрасен майски ден, сред омаята на природата, която погледът му запечатва за сетен път… А поетът си отива само на 25, на днешния ден – 6 ноември, преди 180 години.
По повод годишнината от смъртта на Карел Маха предлагаме откъси от най-известната му книга – поемата „Май”, в превод от Атанас Звездинов:
„Настана вечер – първи май –
вечерен май – за ласки час.
Зове любов гугуткин глас
в ухаещия боров рай.
За обич шепне стихнал мъх,
разцъфнал клон навява жал,
на роза славей е запял,
дарила го с омаен дъх.
На езерните храсти в мрака
звучи стаена тъмна скръб,
брегът ги стяга в своя ръб,
внезапно слънце – друг свят сякаш,
разпръсва в миг лазурни ленти –
любовни сълзи мимолетни –
като искрите възвисими
на вечната любов във храма
и сажди – щом любим с любима
горят, дордето обич има
и се разделят, щом я няма.
Луната в пълния си чар
загадъчно мени лика си,
както любим любима търси
и в розова сияе жар.
Във водите в себе си се взира –
по себе си в любов примира.
И замъци се виждат как
пълзят едвам един към друг
и се прегръщат ниско тук
в скута на светкащия мрак,
докато призрачно се слеят.
(…)
Седи девойка прелестна
под дъб крайбрежен на скалата,
над езерото стеле се
надеждата й в далнината.
Нозете й са още в синьо,
а недалеч разцъфва злак,
все по и по-зелен е, пак
в разсъмването ще премине.
Над езерното ширине
отпаднал взор напред простира,
над езерното ширине
не друго – звезден прах съзира.
(…)
“Не ще се върне вече той!” –
нахлува в нея непокой!
Гърдите й въздишка вдига,
сърцето в будна болка бди
и стенат тайнствено водите
с риданията в нея скрити.
Сълзите й таят звезди
и по лицето й се спускат.
То лед е – жар искрите техни,
небето падащи напускат,
но паднат ли на цвете, вехне.
Виж, на брега се мержелее,
над стръмното наведена,
ветрецът шалчето й вее.
Напрегнато е вгледана. –
Трие лицето мокро тя,
с ръка засенчва погледа –
(…)
Съвсем е близо. Тя открива,
че не е щъркел бял крилат,
и гълъб не е, ни лилиев цвят,
платно и лодка вятър носи,
веслата й помагат коси,
оставят ивици обратни.
Цъфтят над близката дъбрава
върху небето рози златни
и тъй челата позлатяват.
А лодката пристига, бърза!
“Това е той! С пера и с цвете
на шапката. Под нея свети
окото!” Лодката привърза.
И леко този склон висок
лодкарят бързо извървява.
Девойката поруменява
и скрита зад дъба, насреща
се втурва, тича, сетен скок
и е в прегръдката гореща. –
“Но о, горко ми!” – вижда тук,
на светлото, прегръща друг!
От ужаса кръвта й спира.
“Къде е Вилем?” – вик звъни…
И тихо думите подбира
лодкарят, да й обясни:
“Там кула край брега стърчи –
затвор, по сянката личи
и в езерото тъне впит
чак непристъпният й зид.”
(…)
Няма да срещнете с него очите си,
щом вече там зад скалите смалява се…
Това е моето бъдеще. Скита се.
Търси утеха сърцето, върховната,
щом любовта е безкрайна! Лъжовната!
И пак е вечер – първи май –
Вечерен май – за ласки час.
Зове гугутка с мамещ глас:
“Хинко! Вилеме!! Ярмило!!!”
AFISH.BG
