На шестгодишна възраст той заболява от детски паралич и оттогава се движи на патерици. Обича да пътува и девет месеца е живял при аборигените, които го нарекли Гуравила (съчинител на песни).
През 1972 г. е удостоен с титлата Почетен доктор по право на Мелбърнския университет. Носител е на много литературни награди. Книгите му са преведени на различни езици и издадени в много страни.
Алън Маршъл започва да пише на осемнадесет години. Досега е публикувал 17 книги, от които с най-голяма популярност се ползват романите от автобиографичната му трилогия: „Мога да прескачам локви“, „Това е тревата“ и „В моето собствено сърце“, както и сборниците му с разкази.
Написана вълнуващо и увлекателно, историята на детските и младите му години е не само разказ за неговите лични преживявания и за победата на силния му дух, но и една жива интересна картина от живота в Австралия в началото на нашия век.
Един кратък откъс от романизираната му автоиография ще ви убеди, че духът винаги може да се издигне над тялото:
“Хората с явни недостатъци се намираха в неизгодно положение в сравнение с тези, чиито недъзи бяха скрити. Има осакатени души, както има осакатени тела, но едното се прикрива, а другото личи. Човек, отдаден само на печалба, по-трудно би намерил истинско щастие от мен, но кой би повярвал това?
Понякога си мислех, че ако подобно на сакатите и хората с душевни недъзи се движат с патерици, по улиците на Мелбърн ще се чува оглушително топуркане.
Мислех и за любезните и безкористни хора, които познавах. Те се срещаха по-често сред бедните, отколкото сред богатите и аз се убедих, че те по-лесно ме приемаха като равен. Моят недостатък не смущаваше тези, които имаха толкова свои страдания.
Като се размислих за тези хора, започнах да разбирам, че неправилно обвинявам другите в нежелание да ме приемат за равноправен. Моя беше грешката, че ме отхвърляха.
Естествено е при първата среща с физически недостатък у другите човек да се отдръпва. Не правех ли и аз така, когато виждах други сакати хора? За да помогнеш на другите да преодолеят това чувство, първо, трябва да го премахнеш в себе си. Бележката на Артър за обесеното куче беше правилна.
„Познавах много инвалиди, разговаряли бяхме по общите ни проблеми, но никой не се оплакваше непосредствено от недъга си. Оплакваха се винаги от отношението на хората, което им пречеше да получат работа и чрез нея независимост. Те бяха убедени, че дори когато се държаха приятелски с тях, здравите хора не ги считаха за част от своя свят.
Убеден ли бях и аз в това? Сакатият от книжарницата го вярваше, беше се примирил. Не, за мен това не бе вярно. Ако човек не може да си създаде приятели, грешката е в него.
Когато преди малко седнах на леглото и се замислих за бъдещето си, аз го виждах безлично и самотно. Но сега изведнъж прозрях, че то зависи само от мен и ще бъде такова, каквото аз искам. Най-лесно беше да оправдавам собствената си неспособност с независими от мен обстоятелства. Това утешаваше, спасяваше гордостта ми, даваше ми повод да се откажа от борбата и да прекарам живота си под бледата светлина на зимното слънце.
За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости. Решението да изпиташ всички радости в живота е свързано с разбирането, че хубавото преживяване е възможно само когато е споделено с другите. В търсенето на щастието човек се обогатява, защото то развива у него характер, чиято постоянна черта е радостта от живота.
Тялото ми беше недъгаво; аз не трябваше да позволя душата ми да стане отново негово отражение. Ако можех да издигна духа си до такава висота, че изкривеното тяло да не му влияе и да не оставя следа върху неговото развитие, тогава хората щяха да ме приемат като равен. Те щяха да признаят моята победа, щяха да ме приемат без снизхождение и с уважение. Каквото дам на живота, това ще получа от него.”
© Алан Маршал, „Мога да прескачам локви”
© Превод от ангийски: Светлана Стефанова
AFISH.BG
