ЕДИН САМОТЕН ДЪЖД
Докато се усмихна, листата пожълтяха,
безмълвно полетяха надолу, към пръстта.
Сънувам още лято, но есента ми маха
със голите си клони край мене в утринта.
Какво внезапна среща – прилича на раздяла…
Разделям се със птици, жита и цветове.
И даже паметта ми е някак оголяла –
със отлетели чувства, със бледи цветове.
Приличам на гората, в която вече няма
вълнения зелени и пърхащи крила.
И дъжд като завеса се спуска в мойта памет.
Над юнската усмивка сега трепти сълза.
Знам – пролетната обич навярно не ме помни.
И лятната ненавист докосва ме едвам…
Ръцете ми сега са ветровити клони –
разпервам ги в мъглата… И се прегръщам сам.
Мечтата ми е спомен. Животът ми е есен.
Голямата промяна настана изведнъж.
Напразно търся слънце зад облака надвесен.
И само дъжд ме милва. Един самотен дъжд.
© Георги Константинов, „Неделен човек”
AFISH.BG
