В МУЗЕЯ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
Аз отивам на среща с ония –
станали имена на улици.
Нахлузвам чехли
като в джамия
и влизам в музея на Революцията.
Каква тишина. Какъв ред.
Какви килими, завеси плюшени…
Оръдието на поп Андрей
е лъснато
като ботуш.
Една камбана, килната като бомбе
над изчезнала глава…
Стоя до стената, осъден и блед:
от амбразурите на фотографиите като дула
се целят в мен
и стрелят с въпроси:
– Ти кой си?
– Какъв си?
– Защо си?
Аз дойдох да открадна
огъня от вашите братски могили.
Той повече трябва
на живите.
Аз дойдох да разлюлея
тези мълчащи камбани!
Аз съм вик на онези
мъртви барабанчици.
Аз съм малко недисциплиниран войник,
но стрелям верно. Кълна се:
Ако напиша
нечестен
стих –
ще го увия като примка около врата си!
Не жаля своя сън, не ще пожаля живота си.
Не успокоявам нервите си с бром.
Ненавиждам царедвореца Гьоте –
обожавам
разбойника Вийон!
Надявам се, няма да ме учите сега
на спокойствие и кротост.
Поетът не е слуга –
а меч
на народа си!
© Стефан Цанев, „Сълзата на бога”
AFISH.BG
