Един от най-талантливите български поети – Димчо Дебелянов, си отива от белия свят точно преди 100 години. На днешния ден – 2 октомври, през 1916 г., близо до Демир Хисар, Първата световна война взема свидна за литературата на нова България жертва. Куршумът покосява 29-годишния Дебелянов, мобилизиран още през 1912-а в 22-ри тракийски пехотен полк в Самоков.
Роден в Копривщица, той учи в юридическия и в историко-филологическия факултет на Софийския университет. Владее френски, руски и английски език, превежда творби на Бодлер, Верлен, Шекспир и сам създава ненадмината лирика. Любознателен и чувствителен към света и природата, Дебелянов дълго време пише за красотата, която попива със сетивата си. А когато е призован на фронта, излива в стихове цялата си ненавист към войната и насилието.
Цели 15 години минават, преди близкият приятел на поета – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и братът на Димчо – Илия, да успеят да пренесат костите му от Демир Хисар в родната Копривщица. Полагат ги в двора на църквата „Успение на Пресвета Богородица”. Именно там през 1934 г. скулпторът Иван Лазаров вае затрогващата фигура на седналата на прага майка, напразно чакаща своя син. И мечтата на Дебелянов „…да се завърнеш в бащината къща…” сякаш се сбъдва.
Ръкописът на елегията “Да се завърнеш в бащината къща…” – най-популярната поетична творба на Димчо Дебелянов.
Оригиналът на „Майка” е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, превърната през 1958 г. в музей. Ако минавате днес оттам, поставете цветя и за поета, и за скулптора. Иван Лазаров е роден точно преди 127 години – на 2 октомври 1889 г. в Карлово. Завършва Държавното художествено-индустриално училище със специалност „скулптура” при проф. Жеко Спиридонов и специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден.
Скулпторът Иван Лазаров във Венеция
Той е не само един от най-известните български скулптори, а и виден педагог – първо учител, а след това и професор в Държавната художествена академия. През 30-те и началото на 40-те години на миналото столетие е и неин ректор. След Деветосептемврийския преврат от 1944-а попада в затвора и прекарва четири дни в килия, пълна до глезените с вода. Освободен е от акад. Тодор Павлов. През 1949 г. основава Института за изобразителни изкуства при БАН и е негов директор до края на живота си. Иван Лазаров умира на 4 ноември 1952 г., а „Майка”, изваяна от него в памет на Димчо Дебелянов, е сред скулптурите емблеми в историята на националното ни изкуство от ХХ век.
В деня на годишнините на двамата творци ви предлагаме няколко стихотворения от Димчо Дебелянов и визуален спомен за „Майка” на Иван Лазаров:
ОБИЧАМ ДА ГЛЕДАМ ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ГРАНКИ…
Обичам да гледам през тъмните гранки
на кротко склонени под мен дървеса
как мълком разстилат се нощните сянки
по плувнали в жар небеса…
И трепетно вслушан в мълвата потайна
на рано-ранилите плахи звезди
да чакам ответ на великата тайна,
която душата ми в мрак обгради.
И дълго да роня във нощните скути
сълзи за отминали в път красоти,
сълзи за молитвите свои нечути
и рано умрели мечти.
Паметникът “Майка”, дело на Иван Лазаров, пред родната къща на Дебелянов в Копривщица
ПОТОКЪТ СТЕНЕ В ДОЛИНАТА…
Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук –
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг.
Валеше тихо, едностайно,
но нас опил бе дивен чар
пред радост първа – щастие незнайно,
пред първа пролет – първи жар.
Ала на устни не изгрея
с години чаканата реч,
че бяхме близко двама с нея
и пак безкрайно надалеч.
КОГАТО НОЩ СЕ СПУСНЕ НАД ЗЕМЯТА…
Когато нощ се спусне над земята
и морний ден в незнаен край замине,
самин кат плаха сянка в тъмнината
заскитвам аз сред тъмните градини.
И дълго вслушан с трепет непонятен
в словата на кристалното мълчанье,
аз спомням за деня си невъзвратен
и пролетното слънчево сиянье.
Предчувствье смътно болен дух обзима,
избликва кръв из цъфналите рани
и пламва мъката неугасима
зарад искрите, рано разпиляни.
Тогава морен спирам край фонтана
и плача с тях – те мойта скръб дозели, –
оголени върби през есен ранна
и кипариси в сън чела навели.
ЗНАЯ АЗ СТРАНА ДАЛЕЧНА…
Зная аз страна далечна,
дето няма скръб горчива,
де не раснат из полята
остри тръне и коприва.
Дето стонове, въздишки
не смущават ти душата,
дето никога не стига
адски шум на суетата.
Дето вечер мир царува,
дето няма нощи бурни,
дето къпе се сърцето
в мили блянове лазурни.
В този свят на скръб и мъки
само този свят обичам.
Името му ще попиташ,
“Самота” се той нарича.
ЗАВЕЩАНИЕ
Кога се смръзне жарка кръв в гърди ми,
кога от смърт аз бъда покосен,
то чуй, о друже мой незабравими,
какво да сториш от моя труп студен.
Недей го ти край шумний град заравя,
де хиляди нищожества лежат,
че може би суетен шум и врява
и там мирът ми сладък да смутят.
В планински някой край го заровете
връз цветний бряг на мил поток сребрист,
край него теменуга посадете,
столетен дъб и явор къдролист…
Кога млад славей песен заизвива
сред перести и къдрави листа,
и дъхне ми игличината дива,
ще сетя сладкий дъхна пролетта.
Когато в мрачна и бурлива есен
проникне влага в гроба мой студен
и горд балкан запее гробна песен,
в сълзи ще бъда ази потопен.
А в зимна нощ, кога фъртуна злобна
се щура и ридае с грозен глас,
под моята покривка там надгробна
в сън честит унесен ще съм аз.
И в златен сън, и в блянове кристални
унесен, златен мир ще сетя аз.
Другарю, запази тез думи жални
и тъй стори във моя смъртен час.
Източник на стиховете: www.slovo.bg
На заглавната снимка: Димчо Дебелянов и паметникът „Майка”, изваян от Иван Лазаров в Копривщица
AFISH.BG
