Тъй рече Виктор в края на септември
Разсептември, заесени, помрачини се.
Сивеят летните стени, дъждец подплисква.
В бъбривите дървета три сломени птици
изпращат своите сестри с протяжни писъци.
От хоризонт до хоризонт – каква ирония! –
препуска тъжен ветрогон и вятър гони.
Не са пейзажи с акварел – ти виж на живо
как шипковият храст е свел ръце бодливи,
как шест тополови листа лежат в тревата,
как с боса циганска пета си тръгва лятото,
как погледът ти става сив, отвъд зеленото,
как този ден красив и див, е всъщност тленен.
Септември няма общо с май, освен в поемите.
Застуденя и май за чай е вече време.
© Маргарита Петкова
AFISH.BG
