СИНЕОКАТА
Ей, ти, орис, мен орисана!
Майко моя, жалбо моя люта!
Как да кажа, как да бъда чута –
тъй било от бога писано.
Нямам ли сукна отрезани
и не съм ли млада, белолика?
Нямам ли снага на трепетлика,
тънки ризи, тежки везани?
Не мета ли ширни дворове
рано сутрин с китка на косите?
Песни ли не пея кръшно вити
по седенки и сборове?
Що ми са очи черничеви,
тъмносвилени коси и вежди? –
Той ги, майко, даже не поглежда.
Днеска го видях край чичови –
караше на паша стоката.
Беше му лицето восък бледно.
Ни ми проговори, ни погледна.
И разбрах тогава, аз, горкана:
той обича синеоката,
дато снощи другиму пристана.
© Елисавета Багряна, „Вечната и святата”
AFISH.BG
