Вселенско
Къде съм аз, къде си ти, къде са всички?
В коя посока да вървим?
След сто живата пак ли ще обичам
цвета на пролетните дни?
С един се срещам, с други се сбогувам.
Мълча под чужди дъждове.
И все строя убежища от думи.
Не можеш да се доближиш до мен.
През думите ще чуваш гласовете
на птиците от моя свят.
В основата на всичко е сърцето,
на целия вселенски необят.
Зимно слънцестоене
Звезден прах по стрелките.
Опашата мечта.
Светлините са скрити
в много малки неща.
Непозната далечност
ме зове ли, зове…
Може пак да те срещна,
или може би – не…
Като ехо от мисъл
за звънливи листа,
утаява се в ниското
и топи се страстта.
И отричаме всички
сто причини за бряг.
А глаголът обичам
е затрупан със сняг.
Селвер Алиева
***
По тръгванията измервам любовта,
каквото липсва, е на друго място.
И твърде относителна е близостта.
Понякога докрай не става ясно,
дали не е илюзия това,
което все твърдим, че ни спасява.
Дали не е въпрос на сетива
усещането за самотност в сряда.
Преплувах най-дълбоките води
и знам, че само любовта лекува.
Без обич даже този стих
не би могъл да съществува.
Трябва дъжд
Чувство, за което няма дума,
пълен безпорядък във ума.
Точка, след която си изгубен.
Тишина насред шума.
Ехо от тъга е август,
сякаш омагьосан сън.
Всичко, от което си избягал,
може би не е било, не знам.
Болката, която си изплакал
надали ще свърши изведнъж.
Някой се разделя с някой,
трябва дъжд.
AFISH.BG
