“Историците на изкуството обикновено разделят творчеството на Пикасо на периоди: “син”, “розов”, “негърски”, “кубистичен”, “класически” и така нататък. На мене това деление ми се струва малко произволно. Пикасо винаги е търсел форми, които биха могли да предадат мислите и чувствата му. Понякога тия форми рязко са се променяли, но той неведнъж се е връщал към формите, които сякаш вече е бил изоставил; почти винаги е работил едновременно в различни маниери.
В Париж Маяковски отишъл при Пикасо и видял работите му. Както е известно, през 1922 година – а и по-късно – Маяковски е мразел така нареченото академично изкуство. Той пише: “Мога да разсея опасенията. У Пикасо няма никакво връщане към никакъв класицизъм. Ателието му е пълно с най-различни неща, като се започне от една напълно реалистична сценка, синьо и розово, в античен стил, и се свърши с конструкция от ламарина и тел. Вижте илюстрациите: момиченцето е съвсем като у Серов. Грубо реалистичен портрет на жена и стара разпаднала се цигулка. И всички тия неща са обозначени с една и съща година. Големите му, така наречени реалистични платна, тия жени с огромни заоблени ръце, естествено, не са връщане към класицизма, а щом искате да се употреби думата “класицизъм” – това е утвърждаване на нов класицизъм. Не копиране на природата, а претворяване на всичко досегашно в нейното кубично изучаване.”
Така е било и по-рано, и след това. През 1906 година Пикасо рисува портрет на американската писателка Гъртруд Стайн, напълно реалистичен в най-тесния смисъл на думата; специалистите го причисляват към “иберийския стил”; и по същото време започва голямата картина “Жени от Авиньон”, която специалистите причисляват към “негърския период” и която открива кратката епоха на кубизма. През годините на фашистката окупация, в стремежа си да разчлени видимия свят на геометрични форми, Пикасо стига до пароксизъм; от това време са най-мрачните му и непонятни платна; но пак тогава той прави множество напълно реалистични рисунки.
Веднъж Пикасо ми каза, че като започва работа, не винаги знае в какъв маниер ще рисува: “Така, както най-добре ще мога да изразя онова, което искам…” Понякога в произведенията на Пикасо формата е толкова непривична, че поглъща цялото внимание, предизвика спорове. Но за самия него формата никога не е имала самостоятелно значение: опитвал е как най-добре да предаде онова, което е искал.
“Не търся, а намирам” – веднъж в яда си отговорил Пикасо на хората, които представят пътя му като непрестанно търсене на нови форми. Разбира се, той е изключително голям новатор, който скъса с естетическите норми не само на академичните художници, но и на импресионистите. Искаше и иска да изрази своята епоха.
Още в ранната си младост Пикасо скъсва с принципите на импресионистите: цветът, светлината, въздухът, природата – както са ги разбирали Рьоноар или Писаро – не го привличат. Той има дълги периоди на пълно пренебрежение към цвета и в това, както и в много други неща, изглежда, е сроден с Леонардо да Винчи. “Не рисувам от натура, а с помощта на натурата” – казва той. Ето и други негови думи, които обясняват много: “Изобразявам света не такъв, какъвто го виждам, а такъв, какъвто го мисля.”
За Пикасо сюжетът на картината е извънредно важен. Литературата в живописта не му пречи, напротив, той я търси. У него има редица сюжети, към които в продължение на петдесет години постоянно се е връщал: майчинството, ужасите на войната, прелестта на простотата, трагедията на художника, който напразно се опитва да предаде великолепието на живота. Обича някои герои от митологията – Орфей, Минотавъра. Боят с бикове и страшната глава на бика сякаш го преследват. През целия си живот е рисувал гълъби, за него това не са просто птици, а любими образи.
Някои произведения на Пикасо ужасяват: в тях светът е непоносимо уродлив и цялата сила на художника е насочена към това, да покаже тая уродливост. Той сякаш разголва видимия свят, разсича го на парчета и казва: “Напразно сте се любували на благоприличната маска.” Може да нарисува една и съща жена съвършена, ангелска, безкрайно привлекателна и – ден или месец по-късно – чудовищна.
Често наричат “Гуерника” шедьовър на Пикасо. Ще припомня как се роди тая картина. През 1937 година хитлеристки летци разрушиха градчето Гуерника в Северна Испания. Картината на Пикасо бе нарисувана непосредствено след това и бе изложена през лятото на 1937 година в павилиона на републиканска Испания на Международното изложение в Париж. След Хирошима и Нагасаки ние разбираме колко примитивно е било нападението над Гуерника. Ала в него Пикасо бе почувствал началото на ужасните години с масово изтребване на хора. За него 1937 година стана това, което е била за Гоя 1808 година, когато френските окупатори смазали испанската революция. През 1946 година, след Втората световна война, отново видях “Гуерника”. За мене това е най-вярното, най-реалистичното изобразяване на ужасете и трагедията в съвременните войни; не мога да гледам това платно спокойно. Спомням си думите на Матис за Пикасо: “Можете винаги да се възхищавате от него – той рисува със собствената си кръв…”
© Венцеслав Константинов, „Пабло Пикасо през погледа на Иля Еренбург”
AFISH.BG
