– Могат ли руси коси черни да станат? Могат ли сини взори зелени да бъдат? Кой би съумял живи очи да варакоса? Може ли глухият екот на клепало да превърнеш в песен на чучулига, в бълбукане на планински ручей, в звън на тънкоквни медни гердани? Измама, тежка измама беше то. И много по-тежка за душата, че сега можех да ги виждам една до друга – едната, моята невеста, безсмислено усмихната, безсмислено весела и измамно щастлива, суетно показваща своето щастие, другата – етървата – строго свела поглед, с неподвижно мермерно лице, отмерваща всяка дума – и триж по-хубава, триж по-желана.
Ех, отче Лаврентие…
Виновно ли е малкото сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата вадичка, че си тече лениво и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, за да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което бог ги е създал, а виновен е тоя, който в самоизмама е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева песен! Само той е виновен, тоя, който в самоизмама е потърсил лек за сърдечната си болка.
© Павел Спасов
AFISH.BG
