Паскин е живял е в България до седемгодишна възраст. След това става гражданин на света. Липсата на стабилни корени определят неговата личност и неговото творчество като люшкаща се в океана лодка, подхвърляна от вълните от крайност в крайност. Вечно неспокоен и вечно в движение, хаотичен и непокорен, стремящ се към независимост и хвърлящ се в хватката на алкохола и разгулния живот.
“Младо момиче”
Андре Варно, негов близък приятел, ни дава следното описание на художника:
„Паскин? Това беше един сърдечен до нежност и злобен до жестокост човек. Едновременно или по-скоро последователно той бе жертва на дявола и на ангелите. Доброто и злото, ту едното, ту другото го владееха. Когато го обземаше демонът, той се отдаваше на хиляди екстравагантности. Скоро след това низостите го отвращаваха и той търсеше някакво убежище, за да се успокои; но тъкмо това спокойствие бързо му досаждаше, толкова повече, че у него продължаваше да бушува самохвалството на порока. Той не бе в състояние да понесе, че могат да го смятат за подреден в живота, че се е обуржоазил. В спокойните му периоди, ако някой срещнал го другар го упрекнеше с ироничен тон за неговото благоразумие, той веднага правеше гримаса на недоволство. Една мрачна ярост да руши, да мърси, да покварява го обхващаше и отново дяволът можеше да го признае за свой.”
“Ездачки от далечния запад”
Ето това раздвоение, което забелязват всички негови близки съвременници, което ние виждаме в художественото му наследство, е най-характерното за един от най-ярките световни графици и живописци. В бащиния си дом той се връща само веднъж, за погребението на майка си, но в края на живота си крои планове с приятеля си Жорж Папазов да посетят България. Корените са скъсани безвъзвратно, но подсъзнателно е останало някое влакънце, което е било жадно за родна почва. Или просто за поредна авантюра. Заобиколен винаги от шумни и многочислени компании, Жул Паскин си остава един потенциален самотник, превърнал се в своего рода скитникът-евреин.
Димитър Аврамов цитира за Паскин думите на негов съвременник:
„Този темпераментен жизнелюбец не е щастлив. Той страда, съмнява се; той, който е беден в живота, предлагайки разкошни пиршества, остава скромен като художник, макар че притежава една от най-богатите палитри на епохата.”
Жул Паскин сам слага край на живота си. Скитникът просто се установява на едно място, единственото, от което не може повече да си тръгне. Никой не знае причината.
“Жьоневиев в с венец от цветя”
Еренбург обаче дава обяснение, което макар и общо, е достатъчно точно:
“Без изострена чувствителност не може да има художник, дори ако той членува в десет съюза или асоциации. За да вълнуват обикновените думи, за да оживее платното или камъкът, трябва дихание, страст, и художникът изгаря бързо – той живее за двама, защото освен творчеството има свой заплетен, объркан живот не по-малко, отколкото на всички други хора. Съществува юридическото понятие „вреден труд”; на работниците, заети с труд, който е вреден за здравето, дават специални дрехи, мляко, намаляват работния им ден. Изкуството също е „вреден труд”, но никой не се опитва да предпази поетите и художниците, често се забравя, че поради самия характер на професията им, дори някоя драскотина може да се окаже смъртоносна за тях.”
Една драскотина. И плодовете на „вредния труд”, които ни откриват други светове.
AFISH.BG
