Поет, писател, радио- и телевизионен журналист, човек с различни интереси, който обича експериментите – такъв видяхме Иво Тодоров. Преди да поеме шефското кресло в БНР, от което внезапно бе уволнен миналата година, Тодоров работи като журналист и продуцент на информационни програми в „Дарик”, НЕТ и „Експрес”. Главен редактор на “Здравей, България” и „Часът на Милен Цветков” в Нова телевизия, в същата медия работи още за Dancing Stars, “Всяка неделя”, Big Brother 4, както и в сценарния екип на сериала “Забранена любов”. Главен редактор на сп. ”Мениджър”. Водещ на сутрешния блок на програма „Христо Ботев” на БНР. Има издадени 6 книги – поезия, разкази и роман. Тези дни на пазара излиза новата му книга „50 нюанса с Иво“.
Поговорихме с него за поезия, за слово, за медии – и за чувство за хумор:
Какво мислите за радиото като медия – има ли бъдеще според Вас?
-Според мен има бъдеще. Радиото все още остава най-оперативната медия – дори в конкуренцията с интернет. За да се появи една новина в сайт или в социалните медии – трябва да я напишеш. В радиото е достатъчно на момента да изречеш новината – и тя вече е факт. Разбира се, радиото се развива в интернет – може да се слуша онлайн, има апликации за мобилни телефони и таблети. Но в 21 век радиото е навсякъде с нас – вкъщи, в автомобила, на телефона, в парка, на планина, на море…
Има ли свобода на словото в публицистиката, или свободата остава за литературата?
-Не обичам да правя генерални изводи, мога да коментирам само моята работа като журналист. Самият аз никога не съм си позволявал да не бъда свободен в изказа си и съответно в работата си като журналист. Свободата на словото е нещо неотменимо – както дишането на живия организъм или необходимостта да пием вода (аз много обичам водата). Свободата на словото в публицистиката и в литературата си приличат – не можеш да бъдеш свободен в изказа си като автор, ако не си свободен в мисленето си като човек.
Кое изразява личността Ви по- добре – разказът или поезията?
-Ако си позволя да си направя сам психоанализа, ще открия една шизофренна същност. През цялата ми професионална биография като журналист съм бил раздвоен между радиото и телевизията, през повечето време правех двете неща едновременно – водя сутрешен блок по радиото и веднага отивам да правя ТВ предаване за следобед. Но това никога не ми е тажало, двете медии са се допълвали. Така е и в литературата. Не мога да се определя като човек, който пише или само поезия, или само проза. Обичам да ескпериментирам – с жанровете, изказа, подредбата и оформлението на текста.
Имате аудиокнига и видеокнига, те допълват ли представата за Вас, или са съвсем нов жанр?
-Да, както казах, всичко това е част от човека Иво Тодоров. Според мен личностите в днешно време трябва да се разглеждат в тяхната цялост, а не на парчета. И да не се стига до там, както се пошегувах по-горе, да изпадаме в шизофренни състояния – кога един човек е гражданин, кога журналист, кога пишещ текстове. Аз наричам моите неща “текстове”, а не стихове, разкази… Текстът е водещото в литературата. Дори когато на аудио книга го чете самият автор, или когато във видео книга съм събрал 10 клипа, които снимахме по мои текстове/стихотворения. Така се появи проектът “How 2 Break A Heart In 7 Days”, video book, чиято премиета беше миналата година. И понеже е двуезичен – на български и на английски, имахме удововолствието да го предствим досега в Лондон и в Брюксел, видео книгата беше показана миналото лято и на Аполония в Созопол.
За какво се разказва в новата Ви книга “50 нюанса с Иво”? Толкова много любов ли има, или толкова много нюанси?
-Събрах в “50 нюанса с Иво” мои текстове/стихотворения, които са били част от мои книги, включително и нови. Поезията беше първото нещо, което ме запали по литературата. Любовта има сигурно много повече от 50 нюанса. Понякога тя не може да се опише или разкаже. Разказваш я на света по начина, по които искаш да я разкажеш, а не непременно такава, каквато живее тя в теб. Може би, когато я изричаме, се опитваме да намерим отговори, да си обясним понякога необясними междуличностни отношения, да отправим вик в пространството, надявайки се, че все някога, някъде, по някое време – любовта ще ни чуе. Понякога любовта идва само един път, като в романите на Маркес – веднъж и завинаги. Понякога се завръща. Любовта може да бъде не само чувство към любим човек. Случва се в един съботен следобед да намериш на улицата малко кученце, да го прибереш, то да заживее в дома ти и в един момент да си дадеш сметка, че много го обичаш…
Журналистическата Ви кариера е започнала в предаването “Ку-ку”, какво мислите за хумора днес? Къде е границата между смешното и тъжното?
-Понякога имам черен хумор. Понякога само моите най-близки приятели, които ме познават добре, могат да разберат хумора ми. Мисля, че ако нямаме чувство за хумор, ако не се смеем и на лошите неща в живота ни, сме изгубени. Да, имах уникалния шанс пред 1990 г. да попадна в екипа на студентското предаване “Ку-Ку” и това сложи началото на моята ТВ биография. А от дете още исках да се заминавам с телевизия. Наистина, в живота ни много често смешното и тъжното вървят ръка за ръка. И в това няма нищо страшно, дуализмът е част от живота на човечеството – има ден и нощ, пролет и зима, усмивки и сълзи. Хуморът днес като че ли поизчезна, дните ни са изнервени и напрегнати, но когато в куца ситуация кажа умишлено нещо смешно, хората около мен се разчупват и напрежението се изпарява.
Как ще се казва следващата Ви книга?
-Опитвам се да финализирам един роман – “Сестри”, криминален, мистерия. Историята е за убийство, за което всички знаят, но никой нищо не казва, страхувайки се, че волно или неволно, с действие или с бездействие е допринесъл за това престъпление. Все нямам време, но трябва да намеря да го довърша.
Кое е най- ценното Ви качество?
-Хммм, сам да се оценявам е трудно. Мисля, че съм комуникативна личност, не обичам бездействието, опитвам се намирам някакъв смешен контекст дори в най-неприятните ситуации…
Диана Юсколова, AFISH.BG
