ХАЙДУШКА ПЕСЕН
Горо ле, горо зелена,
майчице моя хайдушка,
имам си китна премяна,
имам си писана пушка!
Старото бащино знаме
как ще се, горо, остави:
мисъл хайдушка ме мами
в твоите китни дъбрави!
Майка ме в клади запира,
либе – низ равните друми,
ала се сърце не спира
с китени китки и думи!
Момково сърце юнашко
майка и либе не жали!
Пусто тегло сиромашко
кръв харамийска запали!…
1876
Дълбоко във народа тътне страшен тътен,
в душите нещо тъмно пее и клокочи,
а някъде далеч във тоя свят безпътен
един бунтовник смел с пръст към изток сочи!
Народът ни в неравната борба повален,
изправя се и клюмнала глава повдига:
с една ръка размахва факела запален,
а с другата разкъсва тежката верига!
Една усмихната зора се зазорява
и багри със злато балкани белоснежни.
В тържествена позлата слънцето изгрява
и бавно позлатява далнини безбрежни.
Небето се разведря над къщурки бедни
и над Родината повява топъл вятър.
Стопяват се със трясък планините ледни
и нова пролет се усмихва над селата.
Шуми полека Дунава – дълбок и мътен,
Марица пее свойта песен неизпета,
а някъде далече тътне страшен тътен
и ехото му глъхне в равните полета.
Събужда се Балкана – исполин грамаден –
и своята хайдушка песен пак запява.
Ей, цял народ за светлина и слънце жаден
великата си жажда бавно утолява!…
S O S
Живеем в страшно време.
Светът за мир е глух.
Ах, кой от нас ще снеме
на Марса злия дух?
Безумна мъст клокочи
в човешките души
и кървав меч се точи
лют спор да разреши!
Чудовища фабрични
боботят ден и нощ.
Сатрапи демонични
натрупват взривна мощ!
По етера се носи
омраза и злина
и парят ни въпроси:
„Кога? Къде? Война?”
Инфаркти, рак, невроза
нападат и косят.
От атомна угроза
обзет е днес светът!
Планетата трепери:
след ядрения взрив
дали ще се намери
един останал жив?
След страшната разруха,
под пламнал небосвод,
ще бъде пустош глуха,
без искрица живот!
Човечество, свести се!
Спри ярост, мъст и злост!
От Марса отречи се!
Върни се при Христос!
© Йосиф Петров
AFISH.BG
