“Тя стоеше сама на предната платформа и плачеше. Сълзите обилно заливаха лицето й, едва успяваше да да ги изтрие с кърпичката си и с ръкавите. Мъчеше се да събере мислите си, а не можеше. Мъчеше се да поукроти обидата, а не успяваше. Бавно, като в мъгла, в ума й се влачеха някакви разпокъсани мисли, навярно за него самия. Нямаше никаква нужда от неговото кавалерство, нямаше нужда от чувството му за отговорност. Имаше нужда само от една-единствена хубава дума, не повече. И дори не знаеше коя е думата, само усещаше, че не може да живее без нея. И понеже думата нямаше как да долети самичка, тя все тъй бършеше сълзите си, без дори да съзнава накъде я отвежда непознатият автобус.”
Павел Вежинов
AFISH.BG
