*
Тя има срамежливи устни.
Тя има
срамежливи устни,
а не срамни.
Понеже няма
нищо срамно
в идеята на Бог за нея
и малкото
останал свят наоколо.
Но няма как
да сме в един живот.
Аз мога
два пъти да я целуна
по усмивката,
а тя – веднъж да ме погали
по смъртта.
И толкоз.
И няма време.
И го няма времето.
ВСЯКА САМОТА МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ
Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето –
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.
Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
“Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!”
Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
“Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре –
кой си ти, какво си?”
Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам – самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява…
Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.
И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.
*
Дотук – така.
Така:
челото й
е по-високо
от небе
над селска църква.
Оттук нататък:
слизам,
слизам,
слизам –
най-сетне сред очите
да потъна.
Изплувам ли ги,
ще е
нежна.
Отвътре нежна –
за децата ми:
да раснат с профили антични,
с антични мускули
и скули.
Отвън –
за мене нежна:
да се кротне
от дългото пристигане
душата.
© Гриша Трифонов
AFISH.BG
