МОЙ ОБИЧЕН БУЕНОС АЙРЕС
Седнал на ръба на стол продънен,
с виене на свят, безсънен, болен
пиша стихове, оплакани отрано,
за града, където се родих.
Приеми ги, приеми ги, в тебе също
се родиха моите сладки синове,
за да те услаждат посред толкова обиди.
Трябва да се уча сам да се съпротивлявам.
Ни да си отивам, нито да оставам,
а да се съпротивлявам,
нищо, че ще има
повече неволи и забрава.
© Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов
ФАКТИ
докато диктаторът или службашът говореше
в защитата на безредиците предизвикани от властта
той взе александрийския стих или стиха роден
от докосването на камък и есенен пламък
вънка продължаваше класовата борба
/бруталния капитализъм / тежкия труд / глупостта/
насилието / късмета / полицейските сирени
разкъсващи нощта/
той пое александрийския стих
и с уверена ръка го разчупи на две половини
на едната постави красота и още повече красота на
другата
/възстанови стиха / сложи пръст на началното слово/
натисна началното слово прицелен в диктатора или
службаша
изстреля картечния ред на александрийския стих
/речта продължи / продължи класовата борба
/ бруталния капитализъм/
тежкия труд / глупостта / насилието / смъртта /
сирените/
полицаите разкъсваха нощта
този факт обяснява че александрийския стих
досега не е съборил нито един диктатор или службаш
/и също обяснява че един стих може да се роди
от камъка и от есенния пламък/
/или от срещата на дъжд и кораб/
от други сблъсъци които се се предсказват
от рождения от бракосъчетания
от изстрелите на непрестанната красота
© Превод от испански: Никола Инджов
жалба по ръцете на астор фредерик
когато астор фредерик умря
той сви крилца и си остави най-вече мъките
ала и нещо приличащо на блясък на сияние
което го сподири в погребението
ни куче нито мъж жена ни котка му следваше ковчега
по улицата позлатена от търпелива майска утрин
единствен онзи блясък онова сияние
което сякаш му припяваше припяваше
редеше блясъкът „оттук минава астор фредерик
за царството където всички се събират
следя с целувки неговите дири
той вече никога не ще е сам“
редеше блясъкът „и вече никога няма да страда
астор от град в град и горе на небето ще тактува
сърцето му младежко хода на луните
и ще се храни с вехнещи цветя“
дано дано пригласяха прогнили павета улични и сводове
а кожата на улицата тръпнеше по пътя откъдето
на астор разните останки тленни зъбни и прочее
минаваха в един по-хубав свят
ех астор фредрик в кутийката!
надлежно и завинаги го опаковаха
и въпреки че друго той не искаше само любов като приют и крепост
не я получи някак си
пръстта на гробището в Оук
изяде го почти напълно
но само не ръцете не и тях
едната легнала връз другата
от тишината дето астор предизвика
порасна птица ветрена и облетя сърцето му
но не и онзи блясък онова сияние
трюм на света самия свят
ами това се случи с астор фредерик
и никога от никогата му не се надигна струпей гълъб взрив
освен ръцете да те бяха изключение
едната легнала връз другата
© Превод от испански: Нева Мичева
AFISH.BG
