Заемам си ритмиката на Николай Лилиев и неговото стихотворение „Не зная тоя път извежда ли…”, защото тези дни си правех аналогия точно с пътя, възторзите и паденията, и всичко, свързано с известността. Много е благо да те знаят – името ти, произведенията ти, постовете и ранговете, къде си вечерял преди две седмици, с кого си пил кафе в дискретно заведение, какво си казал пред еди коя си медия или в еди кой си приятелски кръг. Ама че бъркат името ти с произведенията, че не ти си вечерял зад стъклото на лъскаво заведение, а някой, който прилича на теб, такъв какъвто са те виждали по телевизията преди осем години, че точно ти си пил кафе в тихо закътано бистро с роднина по права или съребрена линия от противоположния пол, който не иска да попада в обектива на папараците с инвалидната си количка, че думите ти са предавани от ухо на ухо като при игра на развален телефон – това си е кръста на известността. Свиквай, защото няма кой да ти го мъкне. Дори и да се откажеш от минало и слава – не става. Тогава ще обсъждат още по-яростно защо, аджеба, го правиш, защо си избрал отшелнически живот – заради пари от фондация, която ти забранява 20 години да пишеш, играеш, композираш, рисуваш, заради лична драма, заради нелепо отнет от теб в автомобилна катастрофа човешки живот, заради жена/мъж, заради секнало вдъхновение, или просто защото някой друг вместо теб е създавал произведенията ти. Мога да изброявам още поне около 93 хипотези, и всяка от тях да звучи достоверно. Обзе ли ви вече ужас? О, не, разбира се. Всеки втори жажда за известност. Щото си мисли, че тая е като оная. Цитирайки Миряна Башева – „Извинете за мекия израз. Аз все пак съм жена.” А не е. Изобщо. Известността е нож с две остриета и по-голямото, напоеното с отрова, обикновено се забива в теб. Хеле пък ако решиш да го размахваш. Усетихте ли накъде бия? Къмто известния скандал, изправил в очите на обществото две известни личности. От едната страна Стефан Цанев, от другата министъра на културата (в оставка, в скоби защото министърът де юре е в оставка, а културата де факто си е в оставка откъм държавните приоритети). Много обичам поетът Стефан Цанев, не само го чета откакто бях в десети клас и училищното ми гадже ми беше изпратил от казармата неговата стихосбирка „Часове”. Четях и я преписвах страница по страница с индиго в пет екземпляра – по един за всеки от компанията. Ама да не помислите, че съм го правила тайно, га че ли печатам на циклостил партизански позиви, с риск всеки момент някой мрачен дебнещ чекист с „остър профил и внимателен анфас” (цит. Стефан Цанев) да нахлуе с парабел в ръка и да ме изпрати в Белене. Книжката, повтарям, беше взета легално от библиотеката на едно стандартно сливенско военно поделение, ама за 20 дни и затова бързах да я препиша. И се влюбих в стиховете. И се влюбих в поета. В десети клас сме бързо влюбчиви, но до гроб. Тогава не съм си представяла, че един ден не само ще познавам поета, а и ще съм редактор на една от книгите му. Че Стефан ще долети до София от Балчик, за да прегледаме ръкописа заедно, че дори ще направи драгоценния за мен жест на мястото на едно повтарящо се стихотворение да сложи друго, непредвидено предварително, но много любимо ми. Да, сантименти са това, но вече ви казах, че обичам поета и човека Стефан Цанев. И сега сухо, защото фактите са сухо, но неопровержимо нещо. Право на всеки е да приеме или да не приеме каквото и да било отличие. Дали ще го направи тихо или шумно, с писмо до институцията или с отворено писмо, това си е пак негово право. Право на институцията, която присъжда съответното отличие, е да реагира. Първо е длъжна, разбира се, да удовлетвори правото на прием или отказ. Но за да бъдеш отличен, някой трябва да ти е издигнал кандидатурата. Някой, който не е комшията, трите ти братовчедки, продавачките от кварталния магазин, а институция или инициативен комитет. И това не може да стане без твое знание. Неприлично е да се прави зад гърба ти, просто си е недопустимо. Ето къде са корените на скандала. Стефан Цанев не желае отличие, в което името му да фигурира редом до друго, с чиито действия и житейски път той не е в съгласие, а министърът на културата още не е подписал представено му по надлежен път решение за връчване на отличието. Тук задаваният от Лилиев въпрос „Не зная тоя път извежда/ли от миражите навън”, си има ясния отговор – не, не извежда доникъде, освен до нискотарифен, раздухван нездраво скандал. Удобен да оплюеш, както нарочения за удостоен със „Златен век” автор, така и един министър, който винаги е удобен за хули, протести под прозорците на министерството и гневни уукания, просто защото това е част от служебната характеристика на всяко министерско кресло. Нито на Стефан Цанев, нито на министър Рашидов им е първица да са в окото на обществените бури в чаша вода. И за да можете и мен да ме обвините във фамилиарничене – Стефан ще продължи да си пише, а Веждата ще продължи да си прави изложби. Кой и защо се е опитал да яхне вълната в чашата, ще се разбере, когато бурята е отминала и никой вече няма да се интересува от нея. Апропо някой помни ли кога и по какъв начин Борис Христов отказа орден „Стара планина”?
Маргарита Петкова
AFISH.BG
