Не ще оставя да си идеш
Не ще оставя да си идеш
от мен, от моите очи.
Ще те затворя в клепки като миди,
като във зид ще те зазидам.
Не ще оставя да си идеш
от мен, от моите очи.
Не ще оставя да си идеш
от мен, от моето сърце.
Там посред всичките обиди
ще нося твоето лице.
Дори да ме презреш и ненавидиш,
не ще оставя да си идеш
от мен, от моето сърце.
Ще те оставя да си идеш
от мене и от моя ден
единствено когато видя,
че в тебе аз съм отразен
като в реката бряг най-свиден.
Тогава ти от мен ще си отидеш,
но не без мен, но не без мен.
Усещане
Ти си толкова светла и малка,
фина като звук от цигулка.
Имам чувството, че си русалка
или светулка.
Страхувам се, че ако излезем вечер
и се залутаме из гората,
не ще мога да те върна вече –
ще се слееш ти с тишината,
с шумоленето на ветровете
на дърветата в люлките,
с тайнствения живот на лесовете,
с ятото на светулките.
Жена премина през съня ми
Жена красива улицата прекоси.
Остави мъжки погледи да я проводят,
да носят дълго те дъха на нейните коси.
Бе тиха вечер. Нито ранна, нито късна.
Когато в дъното на друга улица зави,
бе тя за мене като цвят,
от другиго откъснат.
И все пак нещо хубаво у мен остана.
Ухание. И музика. И токчета, които
вървяха като по клавиши на пиано.
Между 12 и 2
Аз те срещам почти случайно
тук между дванайсет и два.
Ти си моя тревога и тайна,
а дори и не знаеш това.
Ти дори не усещаш наверно
колко трудни са тези неща –
да улуча мига да се мерна,
да постигна случайността,
да постигна оная нехайност,
със която ще кимна с глава,
щом те срещна почти случайно
тук между дванайсет и два.
Сто
Имаше едно малко момиче,
което измерваше всичко със сто.
Сто е моята мъка по тебе.
Сто е моята ласка към тебе.
Сто е моята обич към тебе.
Ти си моето сто! –
казваше винаги то.
Сто беше голямата цифра
на нашата много голяма любов.
Сто просто не беше цифра –
беше просто любов.
Ние се срещахме с нея накрая,
съвсем на края на града,
откъдето започваше рая,
в който исках да я отведа.
“Но нали там не е разрешено
да отиваме без паспорт?…”
“Ти си моето пътуване забранено,
моят северен тих фиорд,
ти си моята друга планета,
моят други свят си ти,
ти си моето време, което
като влак неусетно лети.”
Лампиони от ковано желязо,
осияните есенно дървеса
ни поднасяха своя рязък
декор върху меките небеса.
Ние вървяхме сред тях осветени
(Ти си моята светлина!),
от мълчанието на леса упоени
(Ти си упоение и тишина!),
и ни оплитаха мрежи сребристи
(Ти си моя сребърен дъжд!)
от откъснати капки и листи
(Ти си моята капка дъжд!)
и отлитаха птици над мене
(Ти си есенна птица за мен!)
със болезнено меко свистене
в оня ден (Ти за мене си ден!)
Имаше едно такова момиче,
което измерваше всичко със сто.
Може би вече други обича
някъде другаде то.
Сто е моята мъка по него.
Сто е моята обич към него.
Сто е моята ласка към него.
То е моето сто! –
както често ми казваше
някога то.
© Вътьо Раковски
AFISH.BG
