КАК НЕ СЕ ИЗХАБИ месечината
от безбройните погледи нежни?
Не от пет, не от десет години
тя в младежки очи се оглежда.
Как цветята не са се изгубили
край самотните, земните друмища?
Толкоз хора безкрай са ги скубали
и сушили в писма и албуми.
На глагола „обичам” от спрягане
как вратът му не се е изкълчил?
С него младите стават и лягат,
с него старите спомени гълтат.
О, любов, през животи и стихове
вечно идваш и вечно умираш;
в саксофона днес грачиш пресипнало,
както някога дрънкаше с лирата.
И с дъха ти милионите хора
на стада и живеят, и гаснат
неусетно, тъй както на бора
капят бавно иглите и раснат.
В ГРАДИНАТА се стъмни изведнъж,
полъхна вятър в цъхналите клони.
Миришеше на люляк и на дъжд,
на вечер и на ментови бонбони.
Бележката ти скрита бе у мен
и с „да” ме топлеше като милувка;
бях малко потен, весел и стеснен
от любовта и новите обувки.
Как бе гореща пролетната влага!
Кога ще дойдеш? Как да те целуна?
Да те обгърна ли с прегръдка блага,
или да любя с любовта на хуна?
Слугини се прибирха с деца,
ехтеше в ресторанта грамофонът
и светеше луната в сто лица
по локвите, зелена и огромна.
Но ти не идваше. Измина час.
Потеглих. Бе ми срамно и горещо.
Тъй в полумрака пролетен тогаз
разбрах, че двама нужни са за среща.
КОГАТО ВЕЧЕР вляза тихо в стаята
и с поглед черен срещне ме прозорецът,
а книгите, по пода натъркаляни,
ме спъват, сякаш че се с мене борят,
безсилно се отпускам на кревата,
очите си под болни клепки скривам,
за да не срещна в мрака самотата,
която се е там зловещо свила.
Навън мъглата – тежка като мъка –
тече; безсилно гаснат жълти лампи
и тегнат ми тъгата и разлъката
с опасно напрежение в сто ампери.
Далеч остават винените пари,
лицата на приятелите, думите;
от тежката действителност попарени,
изглеждат всички мисли неразумни.
Леглото като гроб е неприветно,
прозорецът от мъка зее потен.
Страхувам се и лампата да светна,
за да не видя колко съм самотен.
© Богомил Райнов,
„Стъпки по пясъка”, 1989
AFISH.BG