Най-после Нерон разбра, че наближава часът на смъртта му. Обзе го страх и угризение на съвестта. Казваше, че вижда пред себе си някаква тъмнина като черен облак, а от облака се надвесват лица, в които разпознава майка си, жена си и брат си. Зъбите му тракаха от ужас, но все пак комедиантската му душа сякаш намираше някаква красота в ужаса на тази минута. Да бъде всемогъщ владетел на земята и да изгуби изведнъж всичко, това му се струваше връх на трагедията. И верен на себе си, играеше главната роля в нея докрай. Овладя го треска да произнася цитати и страстното желание да ги запомнят присъстващите за потомството. В някои моменти казваше, че иска да умре и зовеше Спикул, който убиваше най-сръчно от всички гладиатори. В други моменти декламираше: „Майка ми, жена ми, баща ми ме зоват към смъртта!“ Но от време на време проблясваше в душата му и някаква надежда — празна и детинска. Виждаше, че иде смъртта и в същото време не му се вярваше.
Номентанската порта беше отворена. Препуснаха по-нататък и минаха край Остриан, където Петър бе поучавал и покръствал. На разсъмване пристигнаха във вилата на Фаон.
Там бившите роби не скриваха повече от него, че е дошъл часът на смъртта му, и той заповяда да му изкопаят гроб, като легне на земята, за да му вземат точно мярка. Но като гледаше изхвърляната пръст, обхвана го страх. Тлъстото му лице побледня, а по челото му като утринна роса избиха капки пот. Започна да протака. С разтреперан и в същото време актьорски глас заяви, че минутата още не е дошла, и започна пак да цитира. После взе да моли да изгорят тялото му. „Какъв артист загива!“ — повтаряше той сякаш с учудване.
В това време пристигна вестителят на Фаон с известие, че сенатът е издал присъда и че той, като „parricida“, трябва да бъде наказан според стария обичай.
— Какъв е тоя обичай? — попита с побелели устни Нерон.
— Ще ти притиснат шията с вила и ще те бичуват до смърт, а тялото ти ще хвърлят в Тибър! — отговори рязко Епафродит.
Цезарят разгърна наметалото на гърдите си.
— Значи, време е! — каза той и погледна към небето.
И пак повтори:
— Какъв артист загива!
В това време се чу шум от конски копита. Центурион начело на отряд войници идваше за главата на Ахенобарба.
— Побързай! — завикаха околните.
Нерон допря ножа до шията си, но само си бодеше кожата със страхлива ръка. Виждаше се, че никога няма да се реши да забие острието. В това време Епафродит неочаквано му натисна ръката и ножът се заби чак до дръжката. Очите му изпъкнаха страшни, огромни, ужасени.
— Нося ти живот! — извика влизащият центурион.
— Късно — отвърна с хриплив глас Нерон.
© Хенрик Сенкевич, „Quo vadis?”
© Превод от полски: А. Ганчева-Зографова, К. Куев, Л. Андрейчин
AFISH.BG
