КОЙ ЛЮБОВТА ЩЕ ПРЕНЕСЕ
Умра ли, кой ще слуша сред тревите
протяжната цигулка на щурците?
И кой ще вдъхне пламък в леден ствол?
И кой дъга ще опне в свода гол?
И кой разплакани скали ще гали,
и кой бедра – поляни засияли?
И кой ще шепне нежно на коси,
чиито блясъци нощта гаси?
Погълне ли ме вечната забрава,
кой страх на лешоядите ще всява?
И кой ще вдигне храм от ругатни
на моите надежди в съсипни?
И стиснал зъби, онемял до смърт,
кой любовта ще пренесе отвъд?
ДЖОНГОЛСКА
Димяща овнешка глава, сърце на бик балкански с вино
на поднос шества като лунен диск в червения салон,
в леглото яростта на Черното море
кипи, бушува, стене, смъква игото на свяна
от себе си, защото с пламък северен се слива,
звезда с душата на жребец, дървото на забраната сломил,
обезсмъртен, защото празникът му винаги е смърт,
даряващ на земята сняг, голям бял траур,
оплакван от високо полетели бели лебеди,
екстаз от глухия безкрай, снеговалеж в зори,
покривай всичко, нека бързащите колела изчезнат,
пилоти, стюардеси, летища, замрете под снега,
повреда в самолетното крило – бъди, бъди
и нека челюстите на търговците преживят безполезни сънища
тук, в моя мраморен хотел, далеч от упреците на осиротелите,
и нека в тази безконечна нощ се движи асансьорът само
с единствен пътник, искрена китара, чийто звън
отеква в пагубната тишина – Джонголска, –
вълшебен звън, когато синята звезда, събудена от своя траур,
жадува чашата, която никой никога не е изпил до дъно!
© Превод от унгарски: Григор Ленков
AFISH.BG
