ЦИГАНКА МИ ГЛЕДА НА РЪКА
Някога, през каменната ера,
в детството – край нашата река
спря катун и циганката черна
и на мен ми гледа на ръка.
– Машалла! – ми рече. Ще ги любиш,
ще те любят, ще те изядат.
В кален ден в мъгла ще се загубиш,
Найдене, но пак ще фанеш път.
Пътят ти е все по нанагорно.
Теб ще те наръгат в гръб със нож.
Пише, че си се родил във вторник
и късметът ти не ще е лош,
вярно – зян ще ставаш, ще ревеш, но
да не са ти уроки! – спасен,
тебе няма как да те не срещне
хубав, ама много хубав ден!
И реката пак си забълбука,
и животът тръгна да тече,
за да дотъркаля чак до тука
и катуна, и това момче.
Вече сполетя ме постепенно
всичко друго, казано за мен.
Чакам само хубавия ден, но,
циганко, къде го този ден?
РАЗПЯТИЕ
Щастливо двата пътя си вървяха,
опасваха света околовръст…
Но се пресякоха. А се не сляха.
И ме разпънаха на кръст –
за да вървя към теб като обречен
и да усещам всеки божи ден,
че си при мен, когато си далече,
и че съм сам, когато си при мен.
ДОВИЖДАНЕ
“Довиж-
да-
не…”
Предпоследната сричка е “да”.
“Довиж-
да-
не…”
Но последната сричка е “не”.
И става пуста вечерта,
когато ти си тръгваш,
и става черна вечерта,
защото теб те няма,
и става пълна вечерта
със толкова въпроси…
Всъщност само с един –
дали “да”
или “не”
крие твойто
“Довиж-
да-
не…”,
твойто пълно с обещание
“Довиж-
да-
не…”.
© Найден Вълчев
AFISH.BG
