На 6 август 1945 година точно в 8 часа и 15 минути „Малчуганът” полита над Хирошима. След 43 секунди атомната въздишка на президента Труман превръща ранното утро в града в истински ад. Екипажа на трите бомбардировача осъществили акцията не могат да повярват на очите си. А веднага след връщане в базата единият от пилотите се самоубива.
Светът все по-малко говори за престъпленията на човечеството от миналото, защото почти ежедневно биваме връхлитани от нови, плачът на Хирошима някак е заглъхнал, отекването на набата в часа на ядрения взрив сякаш не достига да ушите ни. Но това не значи, че поетите не го чуват.
МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.
Чуйте – във град Хирошима загинах.
И десет години след моята смърт
аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.
Миг. И очите ми станаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел,
и вятър отвя надалеч пепелта…
Чакам ви. Чакам да чуете вие –
не искам за себе си нищичко аз.
Аз изгорях като листче хартия –
не мога си взе и бонбонче от вас.
Леличко, чичко! Стоя пред вратите
и чакам за подпис. Ще чакам до край.
Чакам да няма дечица убити,
децата да казват: „Бонбонче ми дай!”
© Назъм Хикмет
ШЕСТИ АВГУСТ
Съседът въди гъби на тавана,
едни такива облички и бели..
Аз трябва да му кажа да престане –
от гъби никой нищо не печели.
Защото чувам как от тях сега,
сред тоя светъл августовски здрач
часовникът на моята ръка
процъква като гайгеров брояч.
© Добромир Тонев
AFISH.BG
