ЕСЕНТА –
тази стара несретница –
оня ден прошумя.
И изпръхна, и нежно просветна
късче черна земя.
Само шипката викаше яростно
с кървав, шеметен глас.
И вървях срещу шумата падаща
през бодили и храсти.
Есента –
всеки път ненадежда
ненадейно дойде.
И не знам откъде се процежда
дъх на гнило и тлен.
И от лятото с пясък в обувката –
право сред есента.
И пътеката стръмно се спуска –
крачка – и в пропастта.
И от тъмно до тъмно не срещнах
ни едничък човек.
Чудна птица вещаеше нещо
с глас протяжен и мек.
И валяха води, и валяха,
а пътеката бе
толкоз суха, че гъбите спяха
под далечно небе.
И броях – седем стройни дървета,
седем трупи до тях.
Горе някой пролука открехна
и отново видях
есента – цяла в огън и пяна –
до самите била.
Тя разхождаше свойте поляни
от скала до скала.
После тъмното блъскаше устни
и вихрушка изви.
И очите й мръзнеха пусти,
пусти – всички треви.
Но не ще и не ще да избяга.
Аз до нея стоя.
Като шарена златна тояга
спи на слънце змия….
© Рада Александрова
AFISH.BG
