АПОТЕОЗ НА ВИНОТО!
(от един въздържател)
Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.
И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен – илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!
И пак човекът – отделният и колективният (т. нар. човечество) – отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава – макар и временна – на мъките, тревогите, страданията (“Пиян дано аз забравя”), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.
Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си – когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те – опиянение и екстаз – могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.
Още в гръцката митология виното има “свой” бог – Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно – и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа – на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: “Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота” (“Три картини на виното”, 1911).
Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като – явно – римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.
През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното – дарът, с който боговете са дарили хората.
Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното – едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение – Раждането на трагедията – го противопоставя на другото също толкова съществено начало – на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.
Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им – виночерпеца Ганимед.
Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота – сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: “Моята кръв на новия завет” (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: “Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания” (5, 23).
Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби – илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.
Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия “Пирът” Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. “Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил… При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян” (“Пирът” 214а, 6-7, 220а, 2-6).
Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би – по-точно – отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари – “Естествена история”, макар че тя се появява още у Платон – “Пирът”).
Виното – както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано – повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която – от друга страна – е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.
Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, – “Три картини на виното” – “човекът е класифициращо животно” – още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.
Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание “Стадии на жизнения път” (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) – необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.
И тъй – пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека – най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.
© Исак Паси
AFISH.BG
