ЖИВОТ
Всяка наша вечер, и най-хубавата,
все еднакво свършва:
ти си тръгваш.
Нишката се скъсва грубо.
Клончето се скършва.
Седя в опустялата стая –
с ненужни ръце, с празни зеници.
И завиждам зло и отчаяно
на всяка,
и най-простата женица,
която подава на мъжа си пешкира,
и ризата, от ръцете й изпрана,
и за нещо се смеят,
за нещо препират,
и заспиват редом,
с дихание чисто и равно…
В такъв час
душата ми яростно възроптава
срещу теб, срещу нашата обич мъчителна,
срещу целия свят…
Разсъмва.
Жените тихичко стават.
И не мен, и не мен
срещат сега очите ти…
© Станка Пенчева
AFISH.BG
