Три стихотворения от нежния лирик на българската поезия Николай Лилиев
Като далечен спомен гаснат
пустинни брегове, и раснат
тревожни сенки в моя път.
Липите шепнат твойто име
и те зоват, неназовими,
на любовта в незнайний кът.
Звезда, удавена сред мрака,
душата тръпне и те чака,
сама, забравена в света.
А вихром времето отлита,
и ето, черни мрежи сплита
пред моите очи нощта.
ххх
ПРОЩАВАЙ! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.
Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.
Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!
ххх
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
AFISH.BG
