*
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
© Николай Лилиев, „Лунни петна”
AFISH.BG