ПРОКЛЯТИЕ
Да отидеш със жена в полето
в онзи миг, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави къпини пада
и звездите със оси червени звънват
във набъбналия от целувки въздух.
Да отидеш със жена в полето
и да я оставиш непокътната!
А пък тялото ти
като топъл хляб да вдига пара
и под ризата ти сто щурчета да изгарят,
и след всичко неначупен да останеш!
Грях си сторил!
Грях голям си сторил!
А тревата тичаше в краката ти
и те теглеше надолу, все надолу,
и увисваше на силните ти лакти
тази нощ като жена безволна.
И се мяташе реката в двата бряга
хваната и все неуловима.
Ти от себе си безсмислено избяга.
Ти не пожела да имаш.
Да отидеш със жена в полето
и жена непроменена да я върнеш,
както е била преди да тръгне.
Ах, дано във камък се превърнеш!
В миг такъв, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави къпини пада
и звездите със оси червени звънват
и любов не е любов с пощада.
С Людмила Живкова
СИРИУС
Аз сьм Сириус
от съзвездието Кентавър.
Блестя със най загадъчната светлина
върху устните на безсърдечен мавър
и във тайните луни на любовта.
Аз сьм Сириус!
самотна и далечна,
всичко в мене е обратно на света.
Мойта болка е,
че съм осъдена да бъда вечна,
мойта радост е –
да търся красота!
Аз сьм Сириус!
Планините ми са гроздове червени
във рубините на вино златопенно,
корените пък корони са при мене
и годината започва не със пролет, а със зима черна!
Истината ИСТИНА е само,
щом изльжеш сльнцето изгасва.
Няма думи върху мене, няма-
има само погледи мъгливи или ясни.
Аз съм всичко в любовта, което
ЛУДОСТ И БЕЗУМИЕ наричат,
аз съм сто сърца в сьрцето,
ала никой не посмя да ме обича!
Който се допря до мен, на пепел стана,
който ме погледна-ослепя,
който пожела да бъдем двама,
два пъти от мълния умря!
Аз сьм Сириус!
Самотна и далечна,
тъй обратна на света суров,
че сменила бих стократно свойта вечност
за най-простата в света любов.
Аз сьм Сириус!
С поетите Божидар Божилов и Любомир Левчев
РОЖДЕНИЕТО НА КРАСОТАТА
В онази първобитна нощ
човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно покрай бисерните
хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху косите си.
И тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа й замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си,
лежала тихо Първата жена.
Течали ласкавите струи на косите й,
очите й стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се пробудил-
до него във гнездото – празнота,
той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
… И той утихнал.
Векове пораснал
след тази първобитна нощ,
до розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен за живота си.
Една жена нощувала случайно
във неговата пещера.
С Ясер Арафа
© Ваня Петкова
AFISH.BG
