— Ти, момче, за една приказка си дошло от София? Пък приказката, да ти кажа аз, е хубава, любовна е. Баща ми е правил това ковчеже за една мома, не за майка ми, за друга, че той още не бил женен. А тази мома е била баш чорбаджийска щерка, че то такова ковчеже на беден човек за какво му е? Да си слага хляба и сиренето?
Един ден в дюкяна му влезли две кокони, една възрастна и една млада. Облечени в свила, както се носели тогава. А младата била с тъмночервено джубе. И камъните на калдъръма, белите, пеели под кундурите й.
Тя му поръчала ковчежето и знаеш ли какво? Сега ще ти кажа, че ти сигурно не знаеш. Да си прибира гребените в него. А носели тогава богатите момичета едни гребени, целите отрупани с бисер. Тя е била тънка тая работа — да посипеш кокала с маргарит и бисер. Малцина са знаели това изкуство. Такива гребени са били рядкост, стрували са много пари и никакъв не е останал. Но аз помня като момче. Върви някоя кокона, шуми цялата със свилените си поли и на високия й кок, току над копринената шамия, стърчи гърбав оня ми ти гребен и камъните по него те заслепяват.
Тя имала такива гребени, че били и много. И трябвало да ги заключва. Нали знаеш, велико съблазнение за домашните слуги и слугини е. А в чорбаджийските къщи е имало хора да прислужват.
— Ще направя — рекъл баща ми, — защо да не направя. И на другия ден за онази Атанасия, което значи безсмъртната, седнал да кове ковчеже. Изковал го. А не му харесало. Не че било нещо разкривено или че не пасвала добре вратичката, да речеш, или мъчно да се върти ключът. Ковчеже като ковчеже, майсторска работа. Но за онази Атанасия, безсмъртната, не прилягало.
И ще ти кажа защо. Баща ми, Михаил, когото аз не помня, умрял, преди да навърша две години, пак заради това ковчеже, мислел не за ковчежето, а за жената. Каквото се направи, така го иска занаятът, трябва да приляга на този, за когото се направи, трябва да му е прилика. Ако щеш, във вещта трябва да има нещо от човека, за когото е правена.
Разбира се, ако било ковчежето за някой тежък търговец, бератлия, за някой хекимин да си слага скъпите илачи или за някой лихвар да реди в него тънките си жълтици, ковчежето било добро.
Но баща ми все виждал върху него тънките пръсти на момата, отворел ли го, виждал бисерните й гребени и все му се струвало, че не става.
© Владимир Свинтила, „Длета и ружи”
AFISH.BG
