“… Нея нощ след екскурзията Владай се намърда у Галя. Бяха свикнали на внезапните му пристигания и без да се зарадват кой знае колко, сложиха до телевизора и му наляха в голяма чаша водка. Той си кротуваше, взрян в екрана, пускаше шегички, пийваше от водката, тананикаше си нум една мелодия – хубавичко му беше. Като запривършва програмата, дори и не понечи да стане – напълниха му пак чашата. Това прозевки на домакините, това „лека нощ” на говорителката, това, че стенният часовник у съседите удари дванайсет – все минаваше покрай Владай. Мъжът на Галя изчезна за малко, върна се по пижама, поразходи се напред-назад, но като видя, че не прави впечатление, обезсърчен се прибра в спалнята и си легна. Ето тъй Галя и Владай останаха сами.
– Време ти е да се ожениш – без надежда, че ще бъде послушана, рече Галя.
– Не обичам аз сватбите. Нещо пошло има – родители, приятели, дандании…
– Ожени се тогава тихичко. Намери си момиче, заведи го в малко градче, дето никой не ви познава и се разпишете там.
– Не обичам аз семейството, Галя: роднини, приятели, дандании…
– Необходимост е. По-малката злина от двете. Да си сам също не е работа. Човек не може да има чак толкова много в себе си, та да му стигне за цял живот.
– Омръзва, съгласен съм. И искам да се влюбя, но не се получава. Не ме лови. Пък и нещо се объркахте съвременните жени, става нещо с вас, което не го разбирам, доминирате по изкривен начин, нещо не е в ред.”
Росен Босев, „Портрети на небесни тела”, 1979
AFISH.BG
