“Той каза, че харесва тялото ми, след като за първи път ме видя на плажа. Бразилците имали термин точно за моя вид тяло (разбира се, че ще имат), който е magra falsa и се превежда като „измамно тънка“. Означава, че жената изглежда достатъчно слаба отдалече, но когато се приближиш, виждаш, че тя всъщност е доста закръглена и пълничка, а бразилците смятат това за хубаво нещо. Бог да благослови бразилците. Докато лежахме на хавлиите и си говорехме, от време на време той се пресягаше и избърсваше пясъка от носа ми или отмяташе непослушен кичур от лицето ми. Говорихме почти цели десет часа. После се стъмни, затова си прибрахме нещата и тръгнахме на разходка по не много добре осветения черен път, който представляваше главната улица на това старо балийско рибарско село, в топла прегръдка под звездите. Тогава Фелипе от Бразилия ме попита по най-естествения и безгрижен начин (все едно се чудеше дали да не хапнем нещо):
— Да станем ли любовници, Лиз? Как мислиш?
Харесвах всичко в начина, по който това се случваше. Не чрез действие — не с опит за целувка или предизвикателен жест, а с въпрос. И при това правилният въпрос. Спомних си нещо, което ми беше казала моята психотерапевтка около година по-рано, преди да тръгна на това пътуване. Обясних й, че искам да остана необвързана през цялата година на пътуването си, но се притеснявах: „Ами ако срещна някой, когото наистина харесвам? Какво да правя? Да остана ли с него или не? Да поддържам ли своята независимост? Или да се отдам на любовта?“ Психиатърката ми отвърна със снизходителна усмивка: „Знаеш ли, Лиз, всичко това може да се обсъди в момента, в който проблемът наистина възникне, с въпросния човек.“
И ето го всичко това — времето, мястото, проблемът и въпросният човек.”
© Превод от английски: Мария Михайлова
Елизабет Гилбърт
AFISH.BG
