Райнер Мария Рилке е един от най-значимите и обичани лирици, създали поетично творчество на немски език. Той е роден на 4 декември 1875 година в Прага, тогава в пределите на Австро-Унгария и принадлежи към немското малцинство, живеещо в този град. Изпратен е от родителите си да учи в две военни учебни заведения, но училищните власти го освобождават поради заболяване.
По-късно следва история на литературата, изкуството и правото в университетите на три града – Прага, Мюнхен и Берлин. През 1900 г. се установява в изградената от художници колония във Ворпсведе, край Бремен. Тук се запознава и сключва краткотраен брак със скулпторката Клара Вестхоф.
Известно време е частен секретар на скулптора Огюст Роден в Париж и живее в близост до именития скулптор. От него Рилке научава как трябва често и настойчиво да разглеждаме едно дърво, животно, статуя или човек, докато внезапно в нас не изплува някакво същностно явление и признак на разглеждания обект. Пътува много – из Дания, Белгия, Испания, Египет, скандинавските страни; установява се за известно време в Швейцария, Германия и Франция.
Гробът на Рилке
Рилке умира от левкемия на 29 декември 1926 г. в Швейцария. На гроба му е издълбана съчинена от него мисъл, която изразява противоречието в живота между копнежа за покой и стремежа към пълнота на самия живот; розата, израз на противоречието между нежност и сила, която приканва към сън, към покой и избавление: „Роза, о, чисто противоречие, страстно желание да не бъдеш ничий сън под толкова много клепачи” („Rose, oh reiner Widerspruch, Lust, Niemandes Schlaf zu sein unter soviel Lidern”).
Представяме ви две писма от кореспонденцията на Рилке и Марина Цветаева. Има на какво да се поучим от тях.
Рилке, 1924 г.
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ ДО МАРИНА ЦВЕТАЕВА
В момента: хотел „Хоф-Рагац“ Рагац (Швейцария)
28 юли 1926 г.
„Ти, прекрасна Марина,
Още в първото ти писмо, а също и във всяко следващо неизменно се възхищавам на последователното търсене и намиране, на неизтощимото ти пътуване към съдържанието на мислите ти, а също така и на тяхната неизменна правота.
Имаш право, Марина (не е ли това рядкост при жените?), властваш над правотата си в най-пълния и най-безгрижен смисъл. „Имаш право“ не заради нещо и не поради някаква причина; твоето право произтича от цялото и е напълно отвъд всяка необходимост, произтича от пълнотата на нещата и поради това запазва власт над безкрайното. Когато ти пиша, искам да мога да пиша като теб, да изразя себе си като теб, по твоя начин, с твоите спокойни и същевременно толкова прочувствени средства. Изказът ти, Марина, е като отражение на звезда, изплувало във водата и смутено от нейната живост и ромолящата ѝ нощ, разрушавано, заличавано и отново допускано, все по-дълбоко; веднъж приютено в този огледален свят, след всяко изчезване то прониква още по-навътре в него! (Ти – огромна звезда!) Спомняш ли си как Тихо Брахе по времето, когато още не му е позволено да се занимава с астрономия – през ваканцията напуска университета в Лайпциг и се завръща у дома, в имението на някакъв вуйчо… там се оказва, че вече познава и носи в паметта си (pense: il savait le ciel par coeur!) небето (въпреки Лайпциг и юридическите науки!) толкова точно, че един обикновен поглед към небосклона – не проучващ, а просто търсещ отмора поглед – му дарява нова звезда в съзвездието Лира: първото му откритие сред звездната природа. (И ако не се лъжа, не е ли точно тази звезда Алфа в Лира „visible de toute la Provence et des terres mediterrannees“, която скоро ще бъде кръстена на Мистрал? Всъщност това не би ли било достатъчно, за да се доверим на времето, в което то се случва: поетът, запратен сред звездите: Tu diras a ta fille un jour, en t’arretant a Maillane: voici „Mistral“, comme il est beau ce soir!6 (Най-сетне „славата на поета“ достига отвъд имена на улици!)
Но теб, Марина, не можах да открия с невъоръжено око, Борис монтира телескопа под моето късче небе… първоначално пред погледа летяха празни пространства и изведнъж се появи ти, чиста и силна, насред небесното поле, там, където лъчите на първото ти писмо те сътвориха за мен.
Последното от 9 юли е при мен: колко често се канех да ти отговоря! Но животът ми така странно натежава вътре в мен, често изобщо не мога да го поместя; струва ми се, че тежестта му поражда ново отношение към самия него – от детството не ме е спохождало такова трайно настроение; тогава обаче светът бе устойчив и тегнеше върху човек, който сам не бе нищо друго освен опърпано крило, губещо едно по едно перцата си във вълната; сега аз самият съм тежестта, а светът наоколо е като сън, а лятото – така странно разсеяно, сякаш напълно е забравило собствените си дела…
Както виждаш, отново съм напуснал „Мюзо“: тук, в „Рагац“, се виждам с най-старите си и единствени приятели, с които поддържам връзка още от Австрия… (колко още, възрастта им далеч надхвърля моята…). Неочаквано с тях се появи и една от Вашите руски приятелки, руски човек, представяш си, нали, как ме развълнува тази среща! Но вече всички заминаха, а аз ще остана още малко заради красивите и аквамариново бистри лечебни извори. А ти?
Райнер
„Car mon pis et mon mieux
sont les plus deserts lieux.“
Подарък от теб; записвам го в бележника си.
Марина Цветаева
МАРИНА ЦВЕТАЕВА ДО РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ
Сен Жил сюр Ви
2 август 1926 г.
„Райнер, получих писмото ти на имения си ден 17/30 юли, защото и аз имам светица, макар и да се чувствам първата, кръстена с това име, така както и ти се чувстваш като първоносител на твоето. Светията, който се е наричал „по-чистият“, сигурно е имал друго име. Ти си Райнер.
Най-хубавият подарък за имения ми ден – писмото ти. Съвсем неочаквано, както всеки път, никога няма да привикна към теб (нито към себе си!), към учудването, нито пък към мислите си за теб. Ти си това, което ще сънувам тази нощ, което ще ме сънува тази нощ. (Да сънуваш или да те сънуват?) Ще бъда една непозната в чуждия сън. Никога не те очаквам, винаги те разпознавам.
И ако някой сънува и двама ни – в неговия сън ще се срещнем.
Искам да дойда при теб и заради новото си Аз, което може да възникне само с теб и в теб. И след това, Райнер („Райнер“ – лайтмотивът на писмото) – не ми се сърди, та това съм аз, искам да спя с теб – да заспя и да спя. Най-прекрасната дума, която е измислил народът, колко дълбока е, колко истинска, колко еднозначна, точно това, което казва. Просто – да спя. И нищо повече. Не, и още нещо: заровила глава под лявото ти рамо, ръката ми през дясното – нищо друго. Не, още нещо: да зная и в най-дълбокия си сън, че това си ти. И още: как тупа сърцето ти. И – да целуна сърцето.
Понякога си мисля: трябва да използвам случайността, че все още (наистина!) съм и тяло. Скоро ръце не ще ми останат. И – звучи като изповед (какво е изповедта? да блестиш с прокобите си! Кой би могъл да говори за страданията си, без да се чувства въодушевен, тоест щастлив?!) – и така, дано не звучи като изповед: телата скучаят с мен. Те чувстват нещо и не ми вярват (не вярват на тялото ми), макар че правя всичко като всички други. Твърде… всеотдайно може би, твърде… благосклонно. А също и доверчиво – твърде! Доверчиви са чужденците (диваците), които не познават обичай и закон. Местните не се доверяват. Всичко това няма място в любовта, любовта чува и чувства само себе си, много конкретно и точно, ето това не мога да имитирам. И още – голямото съчувствие, взело се кой знае откъде, безкрайна доброта и – лъжа.
Чувствам се все по-стара. Твърде сериозна е детската игра, а аз не съм сериозна достатъчно.
Винаги съм имала усещането, че устата е самият свят: небесен свод, пещера, каньон, дълбини. Винаги превеждах тялото в душа (лишавах го от телесност!); и толкова възвеличавах „физическата“ любов – за да мога да я обичам, че внезапно от нея нищо не остана. Вдълбавайки се в нея, я подкопах. Влизайки в нея, я прогоних. От нея не остана друго освен мен самата: душа (това е името ми, затова се чудя: имен ден!).
Любовта мрази поета. Тя не желае да бъде възвеличавана („самата тя достатъчно велика“!), смята себе си за абсолютна, единствения Абсолют. Не ни се доверява. Дълбоко в себе си знае, че не е пре-красна (и затова е пре-сурова!), знае, че цялото блаженство е душата, а там, където започва душата, свършва тялото. Ревност, Райнер, чиста ревност. Подобна на тази на душата към тялото. Малкият епизод за Франческа и Паоло. – Бедният Данте! – Кой днес още си спомня за Данте и Беатриче? Ревнувам от човешката комедия. Душата никога не е така обичана както тялото, най-много да бъде похвалена. А тялото обичат с хиляди души. Кой някога се е обрекъл на проклятие заради една душа? А дори и някой да е поискал – невъзможно е: да обичаш душата до степен на прокълнатост – това би означавало да си ангел. Излъгани сме и лишени от целия ад! (…trop pure – provoque un vent de dedain!)
Защо ти пиша всичко това. От страх, може би, че би ме сметнал за подвластна на страсти натура (страст – скрепеност, крепостничество). „Обичам те и искам да спя с теб“, тази краткост не е съдена на приятелството. Но ще го кажа с друг глас, почти насън, потънала здраво в съня.
Страстта звучи различно от мен. Ако ме приемеш при себе си, ще приемеш при себе си и – les plus deserts lieux. Всичко, което никога не спи, би желало да се наспи в ръцете ти. Проникваща чак до душата (гушата, гърлото) – това би била целувката. (Но не и изгаряща: пожарът остава на повърхността.)
Je ne plaide pas ma cause, je plaide la cause du plus absolu des baisers.
Винаги пътуваш, не живееш никъде и се срещаш с руснаци, които не съм аз. Чуй ме, да го знаеш: В Райнландия само аз представлявам Русия.
Райнер, какво си всъщност? Не си немец, макар че си цяла Германия! Не си бохемец, макар и роден в Бохемия (NB! роден в страна, която още не съществуваше – истина е), не си австриец, защото Австрия беше, а ти – ще бъдеш. Не е ли прекрасно? Ти – нямаш родина! „Le grand poѐte tcheco-slovaque“ пишеше в парижките списания. Да не би накрая да се окажеш словак, Райнер? Смешно е.
Райнер, свечерява се, обичам те. Чувам воя на някакъв влак. Влаковете са вълци, вълците са Русия. Не е влак – цяла Русия вие по теб, Райнер. Райнер, не ми се сърди, но сърдит или не, тази нощ ще спя с теб. Прорез в мрака, звезди, затварям: прозореца. (Когато мисля за теб и мен, мисля за прозореца, не за леглото.) Очите широко отворени, защото вън е още по-черно, отколкото вътре. Леглото е кораб, отиваме на пътешествие.
…mais un jour on ne le vit plus.
Le petit navire sans voilier,
Lasse des oceans maudits,
Voguant au pays des etoiles –
Avait gagne le paradis.
(Детска песничка от Лозана)
Не ми отговаряй – продължавай да целуваш.
М.
[Послеслов]
Да, имаш право (да си в правото). „Неестественото също е естествено“ (Гьоте), това имаш предвид, нали? (Природа: право) Deserts lieux са ми подарък от Борис, а аз ги подарявам на теб.
(Райнер Мария Рилке, „Писма до един млад поет, Писма до една млада жена, Райнер М. Рилке –Марина Цветаева“, ИК „Колибри“, 2016 г., съставителство и превод Майа Разбойникова-Фратева)
AFISH.BG
