Христо Мутафчиев е роден на 4 април 1969 г. в Карлово. Завършва ВИТИЗ в класа на професорите Надежда Сейкова и Илия Добрев и нашумя като актьор с многобройните си роли в Малък градски театър „Зад канала”, в тв сериалите „Дунав мост”, „Клиника на третия етаж”, „Под прикритие”, филмите „Огледалото на дявола”, „Пансион за кучета”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и др.
През 2010-а, по време на снимките на филма „Миграцията на паламуда” на режисьора Людмил Тодоров, актьорът получи мозъчен инсулт. И досега продължава да се възстановява, но и да работи. Играе в няколко постановки на МГТ „Зад канала”, Народния театър и театър „Азарян”. От 2005 г. е председател на Съюза на артистите в България – дейност, която твърди, че приема като своя кауза.
Мутафчиев не е човек с лесен характер и това често му навлича гнева на негови колеги. Той обаче се гордее със здравния фонд, който успяват да създадат и поддържат в САБ, с дарението от пиеси на български език, което направиха наскоро на читалището в Цариброд, със законодателните инициативи… За тях и за обществените нагласи днес в България актьорът разказва в откровената си изповед пред „Афиш.бг”.
– Г-н Мутафчиев, новият театрален сезон започна, Съюзът на артистите в България (САБ) скоро ще има 95-и рожден ден и някак неестествена тишина цари в гилдията след споровете през пролетта – затишие пред буря ли е, или българските театрали наистина си стиснаха ръцете?
– Знаете ли, ние в нашата гилдия можем спокойно да бъдем наречени представителна извадка на българското общество. Това, което се случва в обществото, се случва и при нас, в сферата на културата, но в умален вариант. И ако основният проблем на българското общество са ниското заплащане, условията на труд и отношението към отделния индивид, същото важи и за театралната гилдия. С абсолютното уважение към всеки неин член мога да кажа, че много от повдигнатите въпроси от театралите са основателни.
Именно затова съществува и САБ, за да бъде в крайна сметка посредник между хората, които се занимават с театър в България, и институциите, от които зависи уважението и реалното заплащане на труда на всеки от нас. И ако това се приеме като факт, неминуемо хората трябва да знаят, че работата ми не е да се занимавам със скандали, а да осъществявам тази връзка по възможно най-добрия начин за всеки професионалист в театъра.
– Плод на това ли е и предложението ви да се увеличат средствата за култура в държавния бюджет за 2017-а?
– Да. В момента сериозно се работи по новия бюджет и вече имам няколко срещи с представители на различните парламентарни групи. В интерес на истината, за разлика от предишни години, сега те реагират положително, а не пожелателно. Не само положително, но и ангажиращо. Самите народни представители разбират подкрепяната от мен теза, че един от основните начини да запазим националната идентичност и сигурност на България в този тежък момент с миграцията е да увеличим парите за култура. По примера на италианския премиер Ренци, който предложи 100-процентно увеличение на средствата за култура в неговата страна.
Интересното е, че и депутатите у нас започнаха да изричат подобно мнение в пространството. Дори самият премиер Борисов заяви открито, че трябва да се подкрепи българската култура, за да запазим идентичността си.
Председателят на САБ Христо Мутафчиев връчва посмъртното почетно отличие “Икар” на съпругата на актьора Велко Кънев.
– Изричането на мнения и пожелания е едно, но знаете ли какво мисли министърът на финансите по този въпрос? В крайна сметка парите идват от неговото ведомство…
– Точно така е. На всички наши колеги трябва да е ясно, че парите за култура не се увеличават от Министерството на културата, а от Министерството на финансите. Но предложението трябва да дойде от културното ведомство, защото като институция то има право на законодателна инициатива. А ние от САБ в този моментможем само да крещим силно отстрани и да настояваме. Според мен в Министерството на финансите са наясно, че трябва да се увеличи бюджетът за култура, но ще направя една малка вметка – те си представят около 10 млн. отгоре., а ние вече искаме около 75 милиона.
– Вече? Допреди дни споменавахте около 60 милиона…
– Вярно е, но идеята ми е следната: 45 млн. лева да влязат в бюджета за култура, за да могат да се финансират отделните изкуства, да се увеличат субсидиите за културните институти и да останат за капиталови разходи, защото тези сгради трябва да се поддържат; настоявам 10 млн. да влязат във Фонд „Култура”, за да могат да се финансират авторски проекти реално, а не на пожелателно ниво, както е досега.
Тоест ако примерно един театрален проект в момента кандидатства за 20 хил. лева, фондът ще го финансира с някакъв процент от тази сума, което е подигравателно за творците. Защото ако проектът изисква 40 хиляди, а авторът си е намерил половината пари от спонсори и иска останалата половина от фонда, който му дава определен процент от заявената сума, професионалистът не може да го реализира. Той се принуждава да върне парите на спонсора и да му се извини. Така отблъскваме спонсорите, но ако се увеличат парите за проекти, нещата ще се променят. При това не само на театрали, а и на писатели, художници и т.н.
Отделно настояваме за около 30 млн. лева допълнително, които да отиват в общините. Не бива да се забравя, че парите, които общините дават на културните институции, всъщност са от бюджета на Министерството на културата (МК). Разговаряли сме по въпроса и министерството прави своите стъпки за осъществяване на това наше изискване към бюджета. Говорил съм и с Председателя на парламентарната Комисия по култура, Славчо Атанасов, който е наясно с проблема и оформя необходимия текст за увеличение на бюджета на МК именно по този начин. Това ми е част от работата като председател на САБ. С нея се занимавам в момента и тя ми е изключително важна и неотложна. Защото най-вероятно веднага след изборите ще се гласува бюджетът за 2017-а и трябва да сме готови да отстояваме позицията си мотивирано.
– Ако приемем, че това е едно бизнес предложение, тъй като става дума за пари, вие имате ли конкретно виждане откъде могат да дойдат те? Сумата не е голяма на общия фон, но не е и малка…
– Знаете ли, това за държавата не са много пари. Това е в рамките на статистическата грешка в държавния бюджет. Защото ако приемем, че бюджетът на Министерството на отбраната, Министерство на здравеопазването и на МВР се измерва в милиарди, какво са 75 млн. лева на този фон? А откъде могат да дойдат – това вече не е моя работа. Мога само да допълня, че трябва да бъде спазен Законът за хазарта и да се отчисляват средства в полза на фонд „Култура”. Иначе ако ме попитате защо не се спазва, не знам. Сигурно има лобита, които добре са си свършили работата.
“Приел съм работата си в Съюза на артистите като лична кауза, а не защото нямам какво друго да правя”, казва Мутафчиев. Снимка Симон Варсано
– Доколкото знам, в САБ работите и по Закона за меценатството…
– „Работим” е силно казано. Поканени сме да участваме в работната маса за внасяне поправки в този закон. Ние имаме становище. В момента законът работи така, че да отблъсква родния меценат, а не да го кани. Разбираме, че държавата трябва да вземе мерки, за да контролира произхода на средствата, които влизат във всичко, що касае живота на българина – данъци, такси и т.н. Но в момента това създава по-скоро предпоставки за невъзпитание на мецената – вместо да се погрижи, той по-скоро бяга с мръсна газ от подпомагането на какъвто и да е род дейност и в областта на културата, и във всички сфери на живота ни.
– Може ли да дадете пример за хората, които не знаят?
– Конкретно за културата – ако например един меценат иска да даде 5000 лева за нова постановка на Христо Мутафчиев, преди това трябва да отиде да се регистрира в МК като меценат и да внесе там едни пари. Къде ще отидат те, той няма никаква представа, но регистрирайки се, на другия ден на вратата му почукват хората на всякакви институции, които контролират паричния поток в държавата.
Нашето предложение би било следното: когато меценатът реши да подпомогне с 5000 лева новия проект на даден автор, да сключва договор с него и ако иска да получи данъчно облекчение от държавата, тогава да отиде с този договор и да се регистрира в МК. И на базата на това сключено споразумение всички институции, които контролират средствата в държавата, могат да проверяват дали си е платил дължимите данъци и такси. И, разбира се, дали авторът, на когото меценатът помага, също си е платил данъците. Тогава отношенията между двамата са ясни, а държавата знае за какво става дума. Иначе като си помисли, че ще го нападнат контролните органи, той казва: „Ами аз за какво да ти давам 20 хил. през МК, ето ти ги под масата, но не ми обявявай името…”
– Масово сега е така…
– Ами масово е. И на мен се е случвало богати хора да искат да ми помогнат за мой проект, смея да ги нарека меценати, но когато им кажа: „Ще съобщя името ти по телевизията”, чувам: „В никакъв случай!” Смятам, че само при промяна ще има движение по Закона за меценатството.
Има обаче и друго – обектът на мецениране. Досега меценатите подкрепят финансово, да речем, даден театър като юридическо лице, но нека не забравяме, че има и свободни творци – художници, писатели, артисти и т.н., които за да творят на спокойствие през цялата година, трябва да могат и да си гледат семействата. Един човек с финансови възможности може да реши да бъде меценат на художника Х (Леонардо и Микеланджело са творили именно благодарение на своите меценати) и да му каже: „Имаш 24 000 лева на година, това са ти по 2000 лева на месец, храни си спокойно семейството и рисувай, а накрая на годината слагаме чертата и всичко, което си нарисувал, вече е мое.” В момента законът не го позволява, но защо да се лишаваме от подобна възможност…
И трето нещо, което знам от Министерството на финансите – меценатът в България смята, че сумата, която дава в подкрепа на творци, е сумата, която трябва да плати като данък на държавата, а не пари от приходите на неговата фирма или личен бюджет. Не, не е така! Всички дължим своите данъци на държавата. Ако искаш да меценираш с 5000 лева даден автор или творчески продукт, ще извадиш тези пари от своите лично спечелени средства.
– Всъщност вече говорим за промяна в мисленето…
– Именно. Но за да променим мисленето на хората, които имат пари и биха дали част от тях за култура, спорт, образование и прочее неща, които касаят житейския статус на българина и промяната в ценностната му система, трябва да се започне оттам – първо да поканим богатия човек да стане част от култура, спорта или образованието на държавата, е след това той ще се промени сам. Но първо да го поканим, а не да го гоним. Отблъсквайки го, няма да направим промяната в съзнанието на хората, които имат пари, дори в близките 20-30 години. Действайки чисто стратегически и поканвайки ги сега, след десетина години вече ще имаме хора, които няма да се чудят как да скрият парите си, а наистина ще помогнат за осъществяването на пряк достъп между тези, които се занимават с култура, образование и спорт, и тяхната публика, тоест обществото.
– В крайна сметка това би означавало и осъзнаване, че меценатството е въпрос на престиж за богатия човек, а не идея как да спести от данъците си…
– Да и то става с възпитание, с отношение към мецената, а не с рестрикции към него, преди още да е започнал каквото и да било.
Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов в сцена от “За теб” в Театър “Азарян”
– Да сменим темата – САБ ще празнува своя 95-и рожден ден през ноември, имате ли вече идея как ще се случи това?
– Не мисля, че Съюзът ще празнува през ноември. Празникът за нас ще бъде по-скоро на 27 март 2017-а, когато е обичайната церемония по връчването на наградите „Икар”. Имаме предложение към Министерството на културата да почетем по достоен начин предишните председатели на САБ, но тепърва ще уточним начина за това.
– А като актьор ще продължите ли да играете в Театър „Азарян”, в Народния театър?
– В Театър „Азарян” на НДК ще възстановим представленията на „За теб”, едва след като свърши ремонтът (в момента се поставят седалки в залата, б.а.). Вероятно през януари със Станимир Гъмов ще се завърнем на тази сцена, а дотогава правим турнета със спектакъла из страната – тези дни играхме в Русе, Силистра и Карлово. А в Народния театър – да, вече мина първото ни представление на „Духът на поета” за този сезон, на 7 и 22 октомври ще играем пак, а през ноември имаме гастрол в Бургас.
– Предстои ви и премиера в Малък градски театър „Зад канала” с постановка на режисьора Петринел Гочев, нали?
– Да, репетираме „Том Сойер”. Премиерата е на 14 и 15 октомври.
– Като познавам режисьора, със сигурност ще бъде нестандартен спектакъл. Кой е вашият герой?
– (Усмихва се.) Аз играя… възрастната Беки Тачър.
– Шегувате ли се?
– Не, не се шегувам!
– И как се чувствате на преклонни години, г-жо Беки Тачър?
– Остарявам! (смее се)
– А кой ще играе възрастния Том Сойер?
– Не знам!
– Почти повярвах! Добре, сигурно е тайна. Може би е една от по-опитните актриси в „Зад канала”…
– Наистина не знам… По-скоро ми се иска да се върна на Съюза на артистите в България и да отбележа нещо, свързано именно с възрастните театрали. При създаването си през 1921 г., когато се обединяват артисти от операта и националния театър, организацията се е наричала Съюз на българските артисти. И първото решение е било Съюзът да създаде дом за ветерани на изкуството. Така се създава домът в Захарна фабрика, а Съюзът започва да се грижи за по-възрастните си колеги. Сега, смея да твърдя, ние, като ръководство на САБ, не сме изоставили възрастните си колеги в трудна ситуация. Всеки път реагираме адекватно, како и сега предстои да го направим.
Мутафчиев и Илка Зафирова в сцена от “Човекоядката”, постановка на Бина Харалампиева в столичния МГТ “Зад канала”.
– Какво имате предвид?
– Досега този дом беше с неизяснен статут, затова когато МК го финансира, го прави по-скоро административно трудно. В момента, вече има разговор между САБ (защото ние даваме предложения кои колеги да бъдат настанени там), Столичната община, Министерство на труда и социалната политика и МК. Предложението на МК е колегите, които сега живеят там – осем човека, да бъдат преместени в Дома за възрастни хора в Горна баня. Той е обновен, има медицински хоспис, лекар и санитари, условията са много по-добри, отколкото в Захарна фабрика, уверих се лично. Така МК ще участва с бюджета, който има досега, социалното министерство също ще има своя ангажимент към тях, а самата Столична община ще си администрира сградата.
– А САБ?
– Преди известно време ние създадохме клуб на „Артисти със сребро в косите” и колегите пенсионери работят в него. Събират се и под режисурата на Кольо Петков направиха постановка, която САБ продуцира – „А помните ли”. Първо се играеше в Народния театър, а сега вече е в „Студио 5” на НДК. И доколкото знам, в момента работят по втора постановка. Подготвят и книга с театрални спомени на всеки от тях. САБ ще се включи в издаването и ще я представи в рамките на Софийския театрален салон преди наградите „Икар”.
Да не говорим за Социалния фонд, който създадохме. От него подпомагаме колеги, чиято пенсия не надвишава прага на бедност. По 100 лева на месец за цяла година това са 1200 лева над пенсията, които им се превеждат по сметките, еднократно. Мисля, че така сме полезни, защото тези хора също имат нужда да отидат на екскурзия, да си оправят зъбите, да правят неща, които им помагат да се чувстват щастливи. И Здравният фонд на САБ набира все по-голяма скорост. Досега сме помогнали на почти 200 театрали със здравословни проблеми – напълно безвъзмездно. Средствата от церемонията за наградите „Икар” също влизат в този фонд. Затова е добре всички, които искат да присъстват в залата, да знаят, че с купените от тях билети за празника всъщност помагат на свои колеги.
– Казахте, че Съюзът ще празнува на 27 март 2017 – ще има ли нещо по-различно в предстоящата церемония?
– Да, дори мога да ви кажа и една новина – следващата церемония ще бъде не в Народния театър, а в цирк „Балкански”. И вече се подготвяме.
– Очевидно следвате целта си. Има обаче много критики към Съюза и лично към вас като негов председател, чуват се дори гласове, че няма смисъл от съществуването на тази организация. Но доколкото знам, не са един и двама „враговете” ви, които подават молби за помощ в САБ. Гледат ли ви в очите?
– Вижте, темата е доста по-обширна. Първо, много са гласовете за закриване на самото Министерство на културата. Много бяха и гласовете за закриване на държавата, за да се създадяла нова… От една страна, това са общи приказки. Но отговорът ми на вашия въпрос е, че мнозина от хората, които се обявиха срещу съществуването на САБ и лично срещу мен като негов председател, преди това са идвали тук и са получавали желаната помощ. На един помогнахме детето му да се премести от училище в „Младост” в центъра, на друг – да намери добра учителка по математика, на трети – от здравния фонд… А после започнаха да крещят „оставка” и „закриване”. И… как да ви кажа… не, не ме гледат в очите! Гледат надолу.
А аз проблем нямам. Мога да гледам спокойно всеки в очите, защото не е имало досега човек, който да е потърсил помощ от мен или от Управителния съвет на САБ като институция и ние да не сме откликвали, да не сме казали „заповядай да видим какъв е проблемът и да го решим”. На един човек не съм казал: „Пич, не ме занимавай! Обърни се към някой друг.”
Христо Мутафчиев (вдясно) в ролята на Стефан Стамболов и колегите му Валентин Танев и Павлин Петрунов в сцена от “Духът на поета”, постановка на проф. Маргарита Младенова в Народния театър
– Вие изрекохте неприятни за гилдията думи в Смолян и после се извинихте за тях. А на вас някой извини ли се?
– Не. Но аз нямам нужда ми се извиняват! Гледам на работата си тук като на кауза. Не гледам на нея като на средство за препитание или защото нямам какво друго да правя. За мен работата на председателя на САБ е кауза, тя е работа за човек с широко сърце, който си държи телефона винаги включен и откликва на всяко повикване, било то и от скрит номер. Не държа някой да ми се извинява. За мен реалните отношения в живота са си реални отношения в живота. Те не могат да бъдат пренесени от театралната сцена в реалността. Могат да бъдат пренесени от живота на театралната сцена. Но там, където съм се срещнал с колеги на сцената, не позволявам да има лични взаимоотношения.
Така че за какво ми е да ми се извини някой?! Предпочитам, преди да се създаде един проблем, този човек да вдигне телефона и да каже: „Пич, ти сбърка. Имаш проблем. Искам да те видя и да ти кажа какъв ти е проблемът!” Същото е и исканите оставки – според мен преди да поискаш оставката на когото и да било, където и да било, първо трябва да поискаш този човек да свърши една работа, да му дадеш един срок и ако не го направи, да му искаш оставката до дупка. Иначе е безсмислено. Глупаво е.
Дядо ми навремето казваше една много мъдра мисъл, която често си спомням: „Преди да махнеш някого от някъде, мисли първо кого ще сложиш там.” Иначе не е добре свършена работа.
– Съвсем скоро един човек ще си тръгне от най-високия пост в държавата, но кого да поставим там… замислял ли сте се по този въпрос?
– Не ми се влиза в политическа тема, но това, което знам, е, че човекът, който е сега на президентския пост, сам е избрал да си тръгне. Не е изгонен. Много умен човек е, познавам го още преди да стане президент на България, много деликатен, мъдър и интелигентен мъж, способен, работлив. А кого ще изберем? Ами вероятно този, който направи най-голямо шоу… Защото, оказва се, ние гледаме забавата във всичко.
– Вижте, Митьо Пищова и Радо Шишарката обявиха, че са шоуто в предизборната кампания – мен ме е срам, а вас?
– И мен ме е срам, но от кого – от тях ли, или от този, който избира.
– Първо ме е срам заради тези, които с анцузите и дебелашкия си хумор влизат, за да се регистрират в кампанията за най-високия държавен пост, а после и заради забавляващите се…
– Това е изконно право на всеки! Не, това е световна болест! Ако България страда от нещо, това е именно тази световна болест. 95% от хората в обществото искат да са известни – днес и веднага. Няма значение с какво. Може ли, не може ли, талант има ли, пее ли, свири ли, пие ли… няма значение. Важно е да е известен! Защото си мислят, че известността е нещо страшно хубаво. Не е така, но хората не го знаят. И от тази гледна точка трябва да има някакви критерии за представителност, когато се явяваш за избор на пост в такава институция.
Знаете ли какво успяхме да направим покрай всички тези митинги, стачки и т.н.?! Ние успяхме да плюем в сурата на институциите. Не на отделните личности в тях. Ние спряхме да уважаваме институциите Президентство, Министерски съвет, Народно събрание – всичко, което може да се разбие, ние го разбиваме. А кога ще градим? Нали всички говорим за това?!
Наскоро чух, че се правели училища и детски градини но вече нямало деца; правела се и здравна реформа, но здравите били измрели… Ами като крещиш „няма деца”, правете деца бе, хора!… Искам да кажа, че трябва да сме по-градивни. Защото Съюзът на артистите в България прави точно това – създаден е през 1921 г. и през всички тези 95 години е успял да се съхрани, че и да работи, че и да създава спокойствие и баланс. И не бих позволил на никого да го разбива.
– И цяло чудо е, че не станаха два, три, както се случи с други организации…
– Това е най-голямата заслуга на предишния председател Стефан Илиев – точно във времето, когато писателският съюз се разцепва, той успява да удържи положението и да не позволи „роене” на САБ… Хората с амбиции и мераци да разцепят една институция използват именно моментите, в които има колебания у хората, и започват да атакуват по възможно най-гнусния начин. Казвам „гнусен”, защото целта е да се разцепи съсловието или обществото.
– В крайна сметка винаги става дума за стремеж към власт…
– Някой ме беше обвинил, че съм властолюбив. Не, не аз съм властолюбивият…
– Моят въпрос за властта е по-скоро принципен. В предишно наше интервю бяхте казал, че „не егото на хората, а животното, наречено власт, съсипва политиците ни…” А питам, за да се върнем в началото на разговора ни и идеята, че театралната гилдия е минимодел на обществото ни…
– Животното „власт” продължава да атакува. То е хищник, няма как. Хищник е и ако не съумееш, когато го срещнеш в човешката джунгла, предварително да гръмнеш два пъти, за да го уплашиш, то те атакува и те изяжда. И да се опитваш да избягаш – не става. Но това, което смятам, че е по-важно днес, с риск да се повторя, е следното: много често политици и коментатори повтарят, че когато еди кои си са на власт, това е лошо, и т.н. Не, на всички трябва да стане ясно, че тези хора не отиват там, за да са на власт. Отиват там, защото са избрани, за да управляват държавата. И когато на българина му стане ясно, че управлението е нещо различно от властта, тогава вече и ние ще си намерим мястото в тази държава и ще знаем кой за какво е избран.
Защото да управляваш нещо – държава, фирма, институция – е едно и също нещо, ако си умен. Когато създаваш фирма, защо го правиш – за да си на власт в нея или за да я управляваш, а чрез нея и собствения си живот? Именно от тази гледна точка можем да разберем всички минуси на това да си начело на държавата. Колкото са плюсовете, два пъти повече са минусите…
В момента един от стратегическите въпроси на цялото ни общество, не само за театралната гилдия, е подкрепата за увеличаване на бюджета за културата през 2017 г. Защото иначе тези пари, които трябва да бъдат дадени за култура, ще отидат при Министерството на отбраната, за да се сторят стени, за да се пазим от бежанците, или някъде другаде. А дори да влязат пет, сто или хиляда бежанци, ние можем да се опазваме и сами, стига да имаме достатъчно средства за култура. Без стени. Най-вече като си запазваме идентичността, българщината, а не просто да оцеляваме физически като народ. Трябва да оцелеем и духовно.
На заглавната снимка: Председателят на САБ настоява средствата за култура в държавния бюджет за 2017-а да се увеличат със 75 млн. лева. Снимка Симон Варсано
Виолета Цветкова, AFISH.BG
