„Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:
– Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.
И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.”
Харесва ли ви? Прекрасната притча е откъс от „Странникът” на Халил Джубран. Именитият поет, писател, философ и художник е роден на днешния ден – 6 януари, през 1883 г. в Бишари, Северен Ливан (тогава в пределите на Османската империя). Жителите на тази гориста местност участват в движението за освобождение и независимост, а след време самият Халил Джубран подкрепя своите сънародници. Той полага и изключителни усилия да помири враждуващите в района християни и мюсюлмани.
Бъдещият писател и философ расте в семейство на християнии-маронити, но е повлиян от Исляма и от мистичното течение на Суфизма. Майката му – Камила Раме, произхожда от семейство, което имало голямо влияние върху религиозната общност. Бащата на Халил е трети неин съпруг и твърде безотговорен глава на семейството – осъден е на затвор за укрити данъци. Тогава Халил е само на 8 г., остават без дом и средстава за живеене.
От дете той обича да се усамотява, да размишлява и да наблюдава природата. Заради липса на пари обаче като малък посещава само уроци при местния свещеник, който в началото му преподава основите на Библията и арабски език. Забелязал интереса на детето към знанието, той започва да му разкрива и тайните на историята, природните науки и чужди езици.
На 12 години момчето емигрира в Бостън, САЩ, заедно със своята майка, двете си сестри Мариана и Султана и по-големия си брат Питър. Камила поема издръжката на семейството, но продължават да живеят в бедност. Благодарение на организации, които се занимават с образованието на децата на имигрантсикте семейства, Халил тръгва на училище. Там за пръв път забелязват таланта му на художник.
Изключително влияние върху развитието му оказва Фред Холанд Дей, който подпомага млади художници. Именно той го запознава с древногръцката митология, със световната литература и фотографията. Джубран бързо напредва, усъвършенства техниката си, започват да го разпознават в артистичните среди на Бостън. Семейството обаче решава, че твърде ранният успех може да се отрази зле на младежа, затова той се връща в Ливан, за да завърши образованието си в Бейрут и да научи добре арабския език.
Пристига отново в Бостън през 1902 г. и само за няколко години преживява смъртта на почти цялото семейство. Остава сам под опеката на сестра си Мариана, която работи в магазин за дрехи. През 1908 г. Джубран поема към Париж, за да учи живопис. Връща се в САЩ през 1910-а, а малко след това се премества в Ню Йорк, където живее и твори до края на дните си. Умира на 48 години на 10 април 1931 г. от цироза на черния дроб и туберкулоза. До последно не приема американско гражданство, последната му воля е прахът му да бъде разпръснат в родния му Ливан.
По най-известната книга на Джубран – “Пророкът”, бе създаден и филм
Халил Джубран е всепризнат като един от най-значимите арабски писатели и философи на ХХ век. Пише и на английски, и на арабски. Творчеството му е умела смес от елементи на източния и западния мистицизъм. Най-популярни и обичани са афористичните му поетически творби „Пророкът” (1923), преведена на повече от 110 езика по света, и „Исус, син човешки” (1928). Като художник създава повече от 700 картини, включително портрети на своите приятели Уилям Бътлър Йейтс, Карл Густав Юнг и Огюст Роден.
По повод годишнината от рождението на Халил Джубран предлагаме избрени негови мисли, афоризми и цитати:
„Животът е шествие. Който крачи бавно, го намира за твърде бързо и го напуска. А който крачи бързо, го намира за твърде бавно и също го напуска…”
„Великодушието се състои не в това ти да ми дадеш нещо, от което аз се нуждая повече от теб, а да ми дадеш онова, без което ти самият не можеш.”
„Възможно е онзи, който ти дава змия, когато ти го молиш за риба, да няма какво друго да ти даде. Значи според него това е великодушие.”
„Да работиш, означава да даваш израз на своята любов. И ако не можеш да работиш с любов, а изпитваш непреодолима омраза, то по-добре веднага зарежи работата си и иди пред храма, където да просиш милостиня от онези, които работят с любов.”
„Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозороци, а други – не…”
„Когато ми казвате: „Не те разбираме”, това е възхвала, за която аз не съм достоен, и оскърбление, което вие не заслужавате…”
„Какво е тъгата, ако не стена между две градини.”
„Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.”
„Мъдрост е сакатият да не троши патериците си върху главата на своя враг…”
„Много учения прилича на прозоречно стъкло. Ние виждаме истината през него, но то ни и отделя от истината.”
„Нека онзи, който си изтрива ръцете в дрехата ти, да я вземе за себе си. Тя може още да му потрябва, а не тебе – никога вече.”
„Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница?”
„Обичайте се, но не превръщайте любовта в окови. Тя нека е морето между бреговете на сушите ви.”
„Само немият завижда на многословния.”
„Случва се измамата да донесе успех, но тя винаги приключва живота със самоубийство.”
„Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото правото…”
„Човечеството е река от светлина, която тече от праведността към вечността.”
„Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.
Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.
Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър.
Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве й робува.
Горко на народ, който издига глас, само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивлява, само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.
Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.
Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.
Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.
Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.”
„Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки — алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание.”
AFISH.BG
