Още в 1911 г. Пенчо Славейков казва за Хайне: “Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори”. В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ – през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.
Хайне е погребан на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.
Предлагаме ви днес негови стихове в романтичен напев за любовта, болката, скръбта:
Защо е свела розата глава?
Защо, възлюбена, кажи?
Защо безмълвно в росната трева
и теменужката тъжи?
Защо раздира чучулига там
със писък синия простор?
Защо, кажи, целебния балсам
лъхти на гнилост и на мор?
Защо студени слънчеви лъчи
струят сърдито над света?
Защо земята горестно мълчи
в такава гробна пустота?
Защо и аз съм болен този ден?
Защо в сърцето мрак лежи?
Защо съм, мила, толкова сломен?
Защо напусна ме, кажи?
ххх
Ти имаш бисери, елмази
и всичко, що човек ламти,
а имаш и очи прекрасни —
що друго, мила, искаш ти?
За твоите очи прекрасни,
унесен в сладостни мечти,
написах рой безсмъртни песни —
що друго, мила, искаш ти?
Със твоите очи прекрасни
тъй много ти ме угнети,
до лиха гибел ме доведе —
що друго, мила, искаш ти?
ххх
Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.
Човешкия род на земята
гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.
Подобни на шутове смешни
се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.
О, колко щастливи сме ние,
че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!
Превод: Димитър Стоевски
AFISH.BG
