Никола Радев (23 декември 1940 – 17 юни 2016) беше сред белетристите, които даваха облика и създаваха престижа на съвременната българска проза. Автор е на няколко стойностни книги с разкази, новели и повести. Той е преди всичко писател маринист, тъй като житейски е свързан с морето.
През 1999 година в списание „Факел” излизат първите откъси от уникалната книга на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“, която е своеобразен връх не само в неговото творчество. Читателят се среща със смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература.
Представяме ви откъс от книгата на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“:
ВЕДРО ШАМПАНСКО
Допреди Великата октомврийска социалистическа революция капиталист номер едно на Русия е Сава Морозов. Богат, жизнен, меценат на руската култура, човек на думата и жеста. Познава цялата руска интелигенция, включително и тази, която живеела на Запад. Дружал с по-първите. Познавал и Ленин, с когото са почти връстници. Малцина знаят, че дълго време е укривал професионалния революционер Николай Бауман, когото Ленин му изпратил с препоръчителна бележка.
Веднъж на някакъв бал, година преди революцията, приятел на Морозов заявява на всеослушание: Край, Русия загива! “Как така загива, кипва Морозов, що за наглост!…” “Ами идете в която и да е кръчма и ще видите – офицерите още от сутринта пият шампанско!”
В понеделник Сава Морозов заповядва да му впрегнат трите бели арабски кобили, облича вълчия си кожух, налага на главата вълчата папаха, мята се на шейната и кочияшът изплющава във въздуха с камшика, за да се понесат към Тръбния площад, където са трактирите “Ад” и “Преизподня”.
Около този площад по онова време са били разположени по-изисканите московски вертепи, тук е и знаменитият френски ресторант “Ермитаж”, където на 8 юни 1880 година е била наредена трапезата за гостите след откриването на паметника на Пушкин – първия паметник на писател в Русия, и където е станало прословутото сдобряване на Достоевски с Тургенев.
Шейната изтрополява по мостчето над Неглинка, отминава отвесните мъшасали стени на Рождественския женски манастир и спира пред “Ад”. Морозов слиза, в тишината снегът хрупа под валенките му, сякаш сто мужика дъвчат ряпа.
Отваря вратата, прекрачва и през парата, която го облъхва, вижда: около масите наистина седят офицери и наистина пият шампанско.
Сцената е по руски до болка сюблимна. Съдържателят тръгва със ситни крачки към Морозов, а тъпче на едно място. Покланя се и с чужд глас казва:
– Заповядайте, господарю…
– Ведро шампанско! – заповядва господарят.
Донасят дървено ведро, бутилки. Заръчва Сава Морозов, а не аз, та да се циганят.
Тапите гърмят, виното искри и се пени.
Всички са станали на крака. Морозов взема ведрото, излиза навън, офицерите се юрват към одимените прозорчета, гледат как той спира пред всяка кобила, как поднася ведрото към муцуните им, как те помирисват и отмятат глави.
Морозов тръгва обратно към трактира, офицерите отскачат по местата си. Той влиза, тръсва ведрото на пода и казва:
– Господа офицери, дори мойте кобили не пият сутрин шампанско!
Тежката облицована врата се затръшва – бил ли е тук Морозов, не е ли бил?… Отведнъж тишината в трактира става зловеща. При подобна ситуация най-подхождат думите на Чехов: “В руските кръчми вони на чисти покривки.”
© Никола Радев, „Когато Господ ходеше по земята”
AFISH.BG
