КАК ЛИ НИ СЕ СМЕЯТ
тия, късополите,
тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
тайно се докосваме,
гузно се оглеждаме,
ако се целунем,
скитаме замаяни
в нощ на пълнолуние…
И писма си пишем
пълни с думи ласкави,
и сме се подписали
във снега и в пясъка,
крили сме за спомен
листи жълто-алени…
Сигурно сме смешни
като изкопаеми
в тоя век на разума
и на лунни полети —
как ли ни се смеят
тия, дълgокосите,
тия, късополите!
И не знаят, бедните,
колко ни е хубаво
да сме несъвременно,
старомодно влюбени…
© Станка Пенчева
AFISH.BG
