“Обядвахме в столовата, също затъмнена поради горещината, и поливахме нервната си веселост със студената бира.
— Какво ще се прави следобед? — извика Дейзи. — И утре, и вдругиден, и следващите трийсет години?
— Не бъди мрачна — каза Джордън. — Когато се захлади през есента, животът почва наново…
— Толкова е горещо — настоя Дейзи, готова да заплаче, — всичко е така объркано. Нека всички отидем в града!
Гласът й си пробиваше път в горещината, пърхаше като с криле в нея, придаваше форми на безсмислеността си.
— Чувал съм да правят гараж от конюшня — казваше Том на Гетсби, — но аз съм първият човек, който е направил конюшня от гараж.
— Кой иска да отидем в града? — запита настоятелно Дейзи. Очите на Гетсби се обърнаха към нея. — Ах — възкликна тя, — вие изглеждате така спокоен!
Очите им се срещнаха и те се загледаха един в друг, сами в пространството. С усилие тя сведе поглед към масата.
— Винаги изглеждате така спокоен — повтори тя.
Беше му казала, че го обича, и Том Бюканан разбра. Беше смаян. Устата му се отвори малко и той погледна към Гетсби, а сетне отново към Дейзи, сякаш току-що беше разпознал в нейно лице някого, когото е знаел отдавна.
— Вие приличате на човека от рекламата — продължи тя невинно. — Нали знаете човека от рекламата, който…
— Добре — прекъсна я Том бързо, — съгласен съм да отидем в града. Хайде — всички отиваме в града.
Той стана, а очите му все още святкаха към жена му и Гетсби. Никой не се помръдна.
— Хайде! — Самообладанието му се пропука малко. — Какво става изобщо? Ако ще отиваме в града, да тръгваме.
Ръката му, трепереща от усилието да се сдържи, вдигна до устните му последната чаша бира. Гласът на Дейзи ни накара да станем и да отидем на пламтящата от горещина, застлана с чакъл алея.
— Веднага ли тръгваме? — възрази тя. — Току-така? Няма ли първо да изпушим по една цигара?
— Всички пушиха по време на обяда.
— О, нека се забавляваме — замоли го тя. — Твърде горещо е да се ядосваме.
Той не отговори.
— Да бъде както ти искаш — каза тя. — Хайде, Джордън.
Те се качиха горе да се приготвят, докато ние, тримата мъже, стояхме там, риейки с крак горещите камъчета. Сребърният сърп на луната вече беше надвиснал на западния небосвод. Гетсби понечи да заговори, после промени намерението си, но Том вече се беше обърнал, гледайки го в очакване.
— Тук ли са ви конюшните? — запита с усилие Гетсби.
— На около четвърт миля надолу по пътя.
— Аха.
Мълчание.
— Не виждам защо трябва да ходим в града — избухна остро Том. — Жените ги измислят едни такива.
— Ще вземем ли нещо за пиене? — извика Дейзи от един горен прозорец.
— Ще донеса малко уиски — отвърна Том. Той влезе вътре.
Гетсби се обърна сковано към мене:
— Аз не мога да кажа нищо в къщата му, приятелю.
— Гласът й е издайнически — забелязах аз. — Сякаш е пълен с… — Аз се поколебах.
— Гласът й е пълен с пари — рече внезапно той. Точно така беше. Не бях го разбрал досега. Той беше пълен с пари — това беше неизчерпаемото очарование, което се надигаше и спадаше в него, звънът на монетите, тяхната музика… Царската дъщеря във висок бял дворец, златното момиче…”
Превод от английски: Нели Доспевска
Леонардо ди Каприо във “Великият Гетсби”
Франсис Скот Фитцджералд
AFISH.BG
