Георги Константинов, който е автор на над тридесет книги със стихове, превеждани на дузина езици, днес навършва 73 години. И въпреки здравословните проблеми, които го споходиха в последно време, все така успешно продължава да издава списание “Пламък”, създадено от Гео Милев. Известен е като душата на „Пламък” и може би това го крепи. Дал е път на много млади автори в днешно време, на сега списанието се задъхва и се появява много по-рядко от преди – четири пъти в годината. Причините са главно финансови: списанието няма подкрепа на държавата, а Съюзът на писателите трудно отделя пари за него.
Всичко е на раменете на малък екип: търсят средства от общини и фондации, понякога го спонсорират с лични пари. В днешно време у нас литературата не е главна грижа. И второстепенна не е. И все пак Константинов се гордее, че през годините е дал трибуна – в повечето случаи за пръв път – на автори като Здравка Евтимова, Бойко Ламбовски, Радостина Григорова, Владо Любенов, Пламен Антов, Иван Желев, Пламен Киров, Весела Димова, Мария Николова – Ния, Сибила Алексова, Васил Балев, Ирина Велева, Христо Караславов, Светла Георгиева, Анжела Димчева, Милена Николова, Илеана Стоянова, Георги Ангелов, Александър Гочев и много, много, други. Някои от тях вече твърде известни писатели…Георги Констанинов е радактор и откривател на Петя Дубарова.
Георги Константинов, в средата горе, със съученици в гимназията в Панагюрище
Някъде в началото на новия век той даде поле за изява на една широка, пъстра група млади хора, които нарече „Внезапното поколение”. Една британска литературна енциклопедия отбеляза този творчески факт като „обещаващо явление в новите източноевропейски литератури”. Тя посочи, че това е „откритие” на българското списание „Пламък”, споменато беше и името на Георги Константинов.
Тогавашните млади таланти, вече с посивели коси, продължават да водят битка за своето себеутвърждаване. Някои от тях са в чужбина: Христо Караславов е в Брюксел, Радостина Григорова е в САЩ, Марио Николов е във Виена, Александър Гочев е в САЩ.
Двама поети – Георги Константинов (горе прав), и Калин Донков (най-вдясно)на студентска бригада
Маестрото на изящните строфи, който през 90-те беше депутат в седмото велико Народно събрание и заместник министър на културата, все така има читатели от всички генерации. Не само защото по негови творения са композирани над 200 песни в поп музиката. “Обичам те дотук” е хит вече четвърт век. Въпреки всичко това понякога печално се шегува, че днес не е модерно и престижно да си поет. Не крие, че е в отлични отношения със съдбата, дори флиртува с нея. Веднъж за малко да се удави в Грузия, друг път му звънят от Плевен, за да му кажат, че брат му е починал – после се оказва, че е станало грешка. Съвсем реално обаче го изключват от БКП през 1988 г. заради дисидентските стихотворения “Квартално събрание” и “Скица от натура”, публикувани в “Литературен фронт” и “Стършел”. Скандалът е гръмотевичен, защото Тодор Живков се разпознал и в двете. Но цялата история няма общо с един от предпочитаните афоризми на Константинов: “Поетът е лъжец, който винаги трябва да казва истината”. Думите са на Жан Пол Сартр. Когато не пише, поетът гледа мачове по телевизията или чете любимите си текстове за астрономия.
Министър Рашидов му връчва “Златен век” през 2015
Дебютира през 1967 г., със стихосбирката „Една усмивка ми е столица”. Следват „Обичай ме в неделя” (1970). В първите му книги звучат критично-публицистични и сатирични нотки – „Цар Ивайло”, „Един от нас е Бог…”, „Есен”, „Вик”. Насочени са против догматизма и остарелите представи за света, в който живеем. В печата се появяват и немалко критични отзиви, особено за първата му книга. Голяма шумотевица се вдига около „Динозавърът”, „Квартално събрание”, „Скица от натура”. Констанинов си припомня една случка от това време. Бърза за тръгващия плевенски влак и задъхан влиза в купето. А там седи доста стар човек и го поглежда изпитателно. „Каква ти е работата?” – пита. „Журналист съм” – отговарям. А той: „А, журналист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този – като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него – моето стихотворение „Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах…”
Събрани томове с лирика – гордостта на поета
„Не обичам да си припомням тъмните перипетии около моето “опасно” стихотворение “Квартално събрание”, излязло от печат през март 1988 година във вестник “Литературен фронт”. Заради него пострадаха някои хора на перото. Поетът Евтим Евтимов беше махнат от главното редакторство – преди това вестникът беше публикувал и други критични текстове. А на мен беше наложено наказанието “сваляне на партийно доверие”. Тогава това означаваше изключване от БКП. Стихотворението беше кратко. Но голите зрънца истина, което то съдържаше, изглежда, че стреснаха някои персони по върховете на бюрократическия пейзаж. Ето част от творбата:
Ораторът
на гласност пак ни учи,
но свойто аз
зад думите е скрил.
Защото той
дори за свойто куче
широк апартамент е построил…
Но онова, което му носи огромна популярност, е любовната лирика. Стихотворения като „Писмо”, „Жените не обичат…”, „Миг като вечност”, „Тя се съблича бързо, кратко…”, „Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и много още, му преправят невидима пътека към хилядите почитатели на поезията. Неговата книга с любовна лирика „Обичам те дотук” достигна тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на английски.
“Познавам десетки поети, някои от тях – богато ерудирани и надарени с красноречие. Но повечето от тях имат дребен, но много важен недостатък – липсва им усет за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, мания за литературна изключителност и себелюбов. От такъв човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители говори Жан Пол Сартр. А има предвид такива поети, които могат да напишат творби като „На един убит”, поемата „Септември”, „Предсмъртно” от Вапцаров или „Жив съм!” от Веселин Ханчев. Такива поети са откриватели, а понякога – и създатели на своите открития. Но в дневника си намерих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен мъдрец: „Както лошият човек е все пак човек, така и лошият поет е все пак поет”. Това, при добро желание, също може да бъде прието като реален факт.”
Хората от неговото поколение преживяват няколко огромни обществени сътресения в личния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските догми, уморителната работа по социалистическите строежи, студената война, срутването на системата СИВ и идването на грабителската псевдодемокрация. „В болките и радостите на моето поколение се оглежда почти половинвековната съдба на нашия народ…”
Георги Констанинов пише поезия и за деца. А тя, както е известно, се пише доста по трудно. И по-честно. „В литературата за деца най-добри помощници са сладкодумието и чувството за хумор… „, разказва той. Започва да пише весели приказки, влезли в книгата „Папагалчето Браво” заради своя малък син Константин. Това е преди повече от 40 години. После се появява хумористичният роман за деца „Туфо, рижият пират”. Синът му вече е по-голям и тогава влизае на няколко места в романа като литературен герой. „Сега той едва ли ще разтвори някои от моите книги за деца, но други деца още ги четат…”
Поетът учудващо признава, че обича да чете проза. От Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Куельо. От нашите автори препрочита „Железният светилник”, „Време разделно”, „Поручик Бенц”.
Колкото и да е тежко времето, той продължава да пише стихове – „Врана в снега” се появи през 2013 г. и бе отличена с наградата на СБП, „Вълнение н Константинопол” от 2014-а претърпя две издания, издаде и два тома „Лирика” и „Сатирични стихотворения” – част от четиритомното издание на ИК „Захарий Стоянов”. Но днес големият поет обича да поставя акцент на своята есеистична проза: „Човек за споделяне”. В две части. Не вярва, че вече има многобройни читатели. Но затова пък верни.
Представяме ви три стихотворения на Георги Константинов:
МИГ КАТО ВЕЧНОСТ
Още преди да те срещна в живота си –
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия –
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! –
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми –
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
ЛОША ЧЕРТА
Лоша черта от рождение.
Как да се боря със нея? –
Нямам за нищо търпение.
Искам в аванс да живея.
Пътя си губя от бързане.
Ябълки късам зелени.
Моите бъдещи възрасти
тичат след мен уморени.
Харча за утре. И книгите
бързо чета от средата.
Даже щастливите мигове
идват със минала дата.
В някаква синя виелица
чезнат и хора, и вещи…
Моят живот е поредица
от недочакани срещи.
Лоша черта. Това си е.
Ала тъй какво живея,
няма да срещна смъртта си.
Ще се размина
и с нея.
ДОБЪР ФОТОГРАФ НИ Е СНИМАЛ…
Добър фотограф ни е снимал
в шума на вълните солени…
И ето го простият символ –
морето не бе до колене.
В небето, разбира се, гларус.
В очите ни – бури далечни.
Вълните прииждат със ярост,
а ние изглеждаме вечни.
Тогава. Отвъд самотата.
Отвъд дъждовете отвесни…
Преди да навлезем в средата
на пътища, болки и песни.
Преди да изричаме думи,
по-слаби от морския тътен.
И вятърът, идващ срещу ми,
за тебе да бъде попътен…
Но старата снимка е символ.
Къде и кога е заснета? –
Стоим със теб млади и силни
в прибоя на всички морета.
Челна снимка: Георги Константинов е душата на сп. “Пламък”
AFISH.BG
Люсиена Крумова
