Няма да поставям на разглеждане нито произведенията на Джон Чийвър, нито на Вячеслав Шугаев, нито дори страхотната лента с участието на Барбара Брилска. Геометрия, аритметика, анатомия, всичко, което е познато на човека, се е съпоставяло с любовта. Не само науките, моля, моля, земя и небо, звяр и природа, от далечната, почти незабележима звездичка, дето не я знаеш дали не е угаснала още преди милиард години, до чашата кафе сутрин и малката лъжичка до нея, всичко е любов. И съответно всичко е омраза.
Няма еднополюсен модел, на другия край на тази карбалка стои противоположното чувство. Иначе светът няма да е в равновесие и ще се капичне на една страна, ще полети по неравния Млечен път и уйде у ряката на черните дупки. Градът на слънцето е просто една прекрасна утопия на Томазо Кампанела, прекрасна, но утопия. Всъщност не знаем дали няма да ни накъртва прекрасността. Ако в захаросаното море от любов я няма щипката сол на омразата, току виж сме се удавили в сиропа. Диаметрално противоположните чувства, казах го вече, поддържат равновесието. И проверяват силата си.
Като говоря за любов, то не е само за интимни чувства между двама човека. Там работата е ясна – измерва се в успоредни прави, които напук на всички математики, са се пресекли, оприличава се на вектори, които са се устремили към щастливо бъдеще, префасонира се в триъгълник със задължително един тъп ъгъл или в многоъгълник, вписан в окръжността на света. В живота тези неща просто се случват, бодат ти очите, разбиват ти сърцето, докарват те до смях или ярост, зависи какъв компонент си в тази геометрия и дали изобщо това е твоята фигура. Да, бе, понякога зорлем те натикват в някакви рамки, но рамките са за това – да се чупят, ако не ти изнасят. Да, бе, понякога сам се приобщаваш към някакъв тетрагон триоктаедър, примерно, с мисълта, че е кристална решетка на скъпоценен камък. Всеки си търси параметъра, обикновено този, дето не му е по мярка. Дето се чувства уж на мястото си в него, пък отстрани изглежда като самотно спаружено зрънце в огромна бобова шушулка. Въпрос на самочувствие. Самочувствието е може би основната мерна единица – спрямо него ни оценяват, спрямо него се оценяваме. Резултатите понякога са реални, в повечето случаи – плачевни.
Като се замислих, май всички сме просто един многопластов вектор, насочен напред през годините. Началото е ясно, а докъде ще стигнат децата на децата на внуците ни – докъдето могат, векторът фиксиран край няма. Той е като стрела, запратена към бъдещето. Веднъж изстреляна, спиране няма. Много академично ли ви се струва словото ми? Не е, нямам нито знания, нито претенции за академизъм. Най-простичко смятам, че талантът не врещи като сврака, той пее с тихия сладък гласец на славея. Облечен е в скромната му сивокафявичка дрешка, а не в пищното оперение на пауна. И не лети в ято като гаргите. Но земя и небо, звяр и природа притихват, за да го слушат. И не се поддава на геометрия талантът. Всъщност с моята тройка по математика пак стъпих накриво. Вектор е май талантът. Стрела, която застрашава самодоволния кръгъл балон на безсмислените драсканици с претенции. Пука го и от него остава безформена аморфна дрипа. Но това вече не е предмет на геометрията.
Автор: Маргарита Петкова
Заглавна снимка – Деница Дабижева
AFISH.BG
