Фрида Кало е родена на 6 юли 1907 г. в Койоакан, Мексико в семейството на немския евреин Вилхем Кало и испанката с индианска кръв Матилда Калдерон Гонзалес. На 6-годишна възраст се разболява от полиомиелит, левият ѝ крак изсъхва и тя остава инвалид за цял живот. Мечтае да стане лекар, за да лекува телата и душите на хората, увличайки се с младежка страст по Фройд. Фрида е първата мексиканка, преминала курс по психоанализа. На 18 години става жертва на катастрофа и е подложена на тежка операция.
Прикована към леглото, със силни болки, с метална шина на гръбначния стълб, тя започва да рисува от скука и самота. Това ново поприще я свързва с Диего Ривера. Той е яростен поддържник на болшевиките в Русия, но и известен майстор на стенописи, синтезирали фовистични и експресионистични елементи с митологията на маите и изкуството на ацтеките. 20 години по-възрастен от Фрида, Ривера става най-важната фигура в живота ѝ – два пъти се жени за него, връзката им минава през страст и предателства. На физическата болка тя се противопоставя с ексцентричност, дрога, алкохол, безброй връзки с мъже и жени.
Фрида Кало създава поредица от автопортрети. Тя е художничката, рисувала най-много себе си: в национален костюм или гола, тайнствено далечна или с отворени рани. В картините си съчетава ярките цветове и простите форми на латиноамериканското изкуство със сюрреалистични техники. “Често са ме питали за това настойчиво присъствие на автопортрета. Когато над главата ти е само твоят образ, той се превръща в натрапчива идея. Да рисувам означаваше да се освобождавам от него”. Живопис като автотерапия. Автопортретите ѝ са пейзажи на душата на границата между реалността и съня. Пикасо, Дюшан и Кандински ѝ се възхищават. “Нито ти, нито аз, можем да нарисуваме една глава като Фрида Кало” – пише Пикасо до Ривера през 1939 г.
През същата година в галерия “Рено” в Париж се открива изложбата “Всичко за Мексико”, на която са представени нейни творби. Автопортретът ѝ, наречен “Поставяне в рамка”, е закупен от Лувъра. В каталога на изложбата Андре Бретон пише: “Изкуството на Фрида Кало е панделка, завързана на бомба”. Хуан Миро я приветства, Макс Ернст я обсипва с възторжени думи. За нея говорят всички, а елегантният ѝ стил очарова парижката публика. Силно впечатлена е и Елза Скиапарели, моделиерката, известна с неконвенциалния си стил, която налага елементи на изненада и шок. Тя създава специално за Фрида роклята “Мадам Ривера”. И Жан – Пол Готие отдава почит на незабравимата мексиканка. Една от есенните му колекции носи името ѝ – по подиума гордо и свободно се движат манекенки със сключени тъмни вежди, сякаш оживяло копие на художничката.
“Моите картини са нарисувани грижливо, не повърхностно, а с търпение. Посланието на моята живопис е болката”. Така обяснява камерните си платна художничката, преживяла 35 операции. През последните десет години от живота си Фрида води интимен дневник, пълен с рисунки, спомени, писма до Диего и спонтанна поезия. В него изкуствоведите търсят шифъра към някои от произведенията ѝ. Умира на 13.07.1954 г. на 47 години.
Представяме ви избрани откровения на Фрида Кало за рисуването, за любовта ѝ към Диего и за смисъла на самия живот:
“Нищо не е абсолютно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко се върти, всичко лети и все някога си отива.”
“Крака, за какво сте ми, след като имам криле, с които да летя?“
“Не рисувам мечти или кошмари, а своята собствена реалност.”
“Пия, защото се опитах да удавя мъките си, но гадните копелета се научиха да плуват.“
“Иска ми се да можех да правя това, което ми харесва, без да се притеснявам от завесата на лудостта. Бих искала да аранжирам цветя по цял ден, да обичам, да се смея, да плача, да изпитвам болка… Ако можех да изградя свой собствен свят, той щеше да е в пълно съгласие с всички останали светове. И никога не бих ги определила като „ненормални“, само защото те са различни от моя.“
“Нищо не струва повече от смеха. Сила е да можеш да се смееш и да се откажеш от себе си. Трагедията е най-нелепото нещо.”
“Рисувам цветя, за да не умират никога.”
“Преживяла съм две трагедии през живота си — първата е тролеят, втората Диего. За сега Диего е най-лошата.”
“Обичам те повече от себе си и въпреки, че не ме обичаш по същия начин, все пак ме обичаш, нали? А ако не, аз винаги ще нося надежда и това ще ми стига. Обичай ме малко. Аз те обожавам.”
“Най-интересното от лъжите на Диего е, че рано или късно участниците, въвлечени в измислените му истории се ядосват. Не заради лъжите, а заради истината, която се съдържа в тях, която винаги излиза първа.”
“Рисувам автопортрети, защото много често съм сама, защото аз съм човекът, когото познавам най-добре.”
“Мислеха, че съм сюрреалистична, но не бях. Никога не съм рисувала сънища. Рисувах моята собствена реалност.”
“Не съм болна. Разбита съм. Но съм щастлива, че съм жива, за да рисувам.”
“В края на деня можем да постигнем много повече, отколкото си мислим, че можем.”
“Нищо не е ценно, колкото смеха.”
“Трагедията е най-абсурдното нещо.”
“Единственото, което знам, е че рисувам, защото имам нужда да го правя и рисувам това, което преминава през главата ми, без никакви други съображения.”
“Наистина не знам дали рисунките ми са сюрреалистични или не, но знам, че те са най-откровения мой израз.”
“Рисуването запълва живота ми.”
“Искам да съм в тъмнината ти.”
Димитър Янков, AFISH.BG
