Предлагаме ви предговора към неговата автобиография:
„През живота си най-малко три пъти, съм гледал смъртта в лицето: по време на бомбардировките, пред заплахата от разстрел и в автомобилна катастрофа.
Ето защо не е изненадващо, че аз твърдо вярвам в Бог и имам суеверна привързаност към идеята за Съдбата. Въпреки че е очевидно, че след живота следва смърт, трудно ми е да допусна мисълта, че ще дойде ден, когато ще умра. Подобно на повечето хора, аз лелея смътна надежда за някакво безсмъртие и се държа по съответния начин, затова самият факт, че ще разкажа живота си, сякаш той е завършил, ми изглежда малко абсурден.
При това, аз много се съмнявам в мотивацията за появата на книги от този жанр: дали ние възнамеряваме да опишем в тях духа на епохата, в която сме живели, или искаме да открием “истинската същност” на тези важни хора, с които сме се сблъскали в живота си чрез любопитни подробности, анекдоти и клюки. Разбира се, мемоарите, кореспонденциите и автобиографиите могат да допринесат за развитието на социалната историография, заедно с изследванията на специалистите в областта на политиката, историята, театъра, литературата и така нататък. Дори ако става дума за оправдания “post facto” (постфактум). Освен това, никой и никога не казва за себе си цялата истина. Напротив – ние много се стараем да я скрием, припомняйки само това, което ни е приятно, и покривайки останалото със слой лак.
Всеки от нас е “малко чудо на изобретението” и всеки от нас опакова своето минало в съответствие с нуждите на настоящето: колкото повече блестим, толкова повече “салонни” анекдоти образуват коралов риф от фантазия около малкото ядро на истината до такава степен, че вече ще е невъзможно да се разбере как действително са били нещата. Какво значение, в такъв случай, имат дневникът или историята?
Едва след като приех реалността, т.е. че аз съм разказвач на анекдоти, а не писател, аз бях в състояние да започна да пиша автобиографията си. Но как се “разказва” своят живот?
В началото на тази работа, спомените за хората, с които съм се срещал, бяха изкривени от днешните ми чувства, но задълбочавайки се по-нататък аз забелязах, че тези хора, които мразя днес, са ми били някога много скъпи, както и обратното. Надявам се, че по някакъв начин това е прозвучало в книгата. Работата по книгата ми даде повод да направя преоценка на живота си, а четенето на написаното приличаше на разлистване на роман, съставен от моите спомени.
През последните години нарасна любопитството ми и острото внимание към някои явления, които струва ми се, ни отвеждат отвъд пределите на нашата земна среда. Защо се случват някои неща? Какво им позволява да се случат?
През живота си съм получавал знаци и съм виждал подобни признаци, но едва наскоро започнах да изучавам тези събития и да гледам на тях по новому, даже тревожно.
Още преди да се родя е имало ясни знаци за това, че по някаква определена причина аз е трябвало да живея: майка ми упорито се съпротивлявала на мисълта за аборт, въпреки че е знаела какъв скандал я е очаквал. Няколко реда по-горе аз вече казах, че по различно време и при различни обстоятелства, съм бил на прага на смъртта. Ако съм оцелял, това не може да бъде просто благодарение на Съдбата: аз все по-ясно виждах, че животът ми е бил част от някакъв висш замисъл. Срещите с хората, които определиха курса на моя живот, идеите, които съпровождаха моята работа, чудесата, които ме спасяваха по време на войната (и след това) – това са явления, които е трябвало да се случат и са се случили с определена цел. Аз чувствах, че някаква ръка ме води и пише за мен моята история. Сигурен съм, че душата на майка ми някак си остана близо до мен. Аз ясно чувствам, че тя не си е отишла съвсем: сякаш духът и енергията й останаха тук, на земята, за да защитават сина, когото тя толкова отчаяно искаше, и когото трябваше да напусне толкова рано. Това не е езическо суеверие, а напротив, то е съзнание за това, че, както казва Шекспир чрез устата на Хамлет: „И на небето, и на земята е скрито повече, отколкото се присънва на вашата мъдрост, Хорацио“. И в крайна сметка ние винаги сме длъжни ясно да слагаме пред себе си крайната „сума“, закючителния извод, както обясняваше с прости думи майка Тереза: “Животът не е бяг към смъртта, напротив, смъртта е източник на живота”.
Така напред, приятели, и нека нашият земен път винаги да бъде осветени от тази надежда“.
А ето и една негова ретроспекция на флиртовете му, направена пред Piera Anna Franinii
„Когато си икона в областта на киното и операта, когато на снимките в семейния албум стоиш до Лиз Тейлър, Ал Пачино, Копола и Калас, когато мислиш за кралица Елизабет, която те е нарекла Сър, тогава възрастта и знанието за света ти позволяват да говориш за всичко, както прецениш: дори и да е политически некоректно. Режисьорът и сценограф Франко Дзефирели прави това редовно. Но този път той отиде по-далеч“, казва журналистката.
„Коя е характерната черта на Франко Дзефирели?
Той е един неудобен персонаж. Аз съм човек, който не е продавал душата си за успех.
Вие никога ли не сте правил нещо компрометиращо?
Давах задника си, за да направя кариера, но нямам угризения: беше приятно.
Какви спомени имате за Лукино Висконти, при когото първоначално сте работил като асистент?
Въпреки всичките му недостатъци, той беше много красив и очарователен, могъщ. Той смути и Коко Шанел.
Която не е била безразлична към Вас …
Да, но в това време аз бях във властта на впечатленията, аз бях за първи път в Париж. Спомням си я – високомерна и дръзка, в края на краищата тя е е незабравима.
Като Вашата приятелка Калас.
Тя беше Истинска Певица. При това беше великолепна, със скулптурна красота.
Тя често ли Ви посещаваше?
Тя пееше там, до това пиано. Един ден Ана Маняни ми беше на гости, а следобяд ми позвъни Мария, минавайки през Рим, и каза, че ще ме посети. Две велики дами заедно? Не, това е недопустимо, помислих си аз. Но нямах избор. Все още помня тази среща. В началото те бяха предпазливи, но след това думите потекоха като водопади, и те разговаряха за всичко.
Казват, че Вашата приятелка Лиз Тейлър имала навика да взема вещи от магазините и да минава покрай касата. Вие някога присъствал ли сте на това?
Дори и в моя дом. Трябваше да положа много усилия, обяснявайки на продавачите, че това са само капризи на звездата. Лиз трябваше да се защитава сама, играейки ролята на капризна, и аз не й пречех.
В Дома на киното отново ще проследяват кариерата Ви. А ако трябва да направите ретроспекция на вашите флиртове?
Аз много обичах, любовта беше и лекарство, и болест. Сегашното състояние на здравето не ми позволява повече това, но ако бих правил филм, бих избрал сюжет за любовта на днешните млади. Това чувство, където италианските родители твърде често си пъхат носа“.
AFISH. BG
