Клерфе говореше нещо възбудено и трябваше да измине доста време, докато вникне в смисъла на думите му. Ревността му към Волков бе пламнала внезапно.
— Какво мога да сторя? — чуваше тя гласа му. — Принуден съм да се боря срещу една сянка, срещу невидим призрак, срещу човек, който е недосегаем, защото не присъствува и тъкмо поради това присъствува много повече от всеки друг, който е стократно по-силен от мене, понеже не е тук, който е безгрешен, понеже не е тук, който се превръща в самото съвършенство само защото не е тук и който притежава ужасното преимущество, че отсъствува, защото това му дава хиляди оръжия срещу мене, докато аз съм тук и ти ме виждаш такъв, какъвто съм, какъвто съм в този момент извън себе си от гняв, несправедлив, ако искаш, дребнав и глупав, а срещу мене се изправя неговият величествен, идеален образ, който не познава грешки, защото не върши нищо и не говори нищо и с когото е невъзможно да се бориш, тъй както е невъзможно да се бориш със спомена за един покойник…
Лилиан изнемощяла отметна глава назад. Какви бяха тези ужасни мъжки глупости, които той отново подхващаше?
— Нима не е така? — запита Клерфе и удари с длан по кормилото. — Кажи, не е ли така? Разбрах защо избягваш да разговаряш с мене! Сега знам, че заради него не искаш да се омъжиш за мене! Ти искаш да се върнеш обратно! В това е цялата работа! Искаш да се върнеш обратно!
Лилиан вдигна глава. Какво й говореше той? Тя погледна Клерфе.
— Какво ми говориш?
— Нима не е вярно? Нима не си го мислиш дори в момента?
— В момента си мисля само колко поразително глупави могат да бъдат и най-умните хора. Не ме прогонвай насила!
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
