През 1885 г. в затънтен край на Америка се ражда един от най-интересните и влиятелни поети на ХХ век. Случва се точно на днешния ден, 30 октомври. В почти никому неизвестното Хейли на т.нар. Територия Айдахо, САЩ, проплаква Езра Паунд, който след години ще се превърне не просто в известен американски поет, публицист, преводач и литературен критик, а личност, която трудно ще се приема еднозначно от своите съвременници.
От една страна, ще положи основите на ново направление в литературата – имажизъм (призовава за завръщане на поезията към нейните класически ценности, подчертава необходимостта от яснота, прецизност и пестеливо използване на езика). А от друга, ще заеме политически позиции, които ще му костват и личната свобода, и психическото здраве.
Той има късмета да е наследник на интелигента и предприемчива фамилия (дядо му е строил една от железниците в САЩ). Когато Езра е на 18 месеца, семейството напуска Хейли и детството му минава недалеч от Филаделфия, където баща му отваря поземлено бюро. Приживе поетът си спомня в свое интервю, публикувано в „The Paris Review”: „Единият ми дядо си кореспондираше с директора на местната банка в стихове. Баба ми по другата линия и нейните братя си пишеха помежду си в стихове. Приемаше се за даденост, че всеки пише поезия.”
Езра Паунд е приет в Университета на Пенсилвания още на 15 години. „Отидох, за да избегна Военната академия”, признава в същото интервю той. След като се дипломира, решава да замине за Европа – живее в Италия, после в Лондон и Париж. Прословут с добротата и отзивчивостта си към проблемите на другите, американецът Езра помага на мнозина от хората на изкуството и литературата, с които се сприятелява там. В същото време е безпощаден редактор, когато става дума за написаното от тях.
Езра Паунд във Венеция,
Ето какво пише за Езра Паунд поетът Томас С. Елиът: „Никой не беше по-приветлив от него към младите хора или писателите от все едно коя възраст, които му изглеждаха непризнати, независимо от тяхната стойност. Нещо повече, никой поет нямаше по-малко претенции, без излишна скромност, относно собствените си стихотворения. Арогантността, която някои намираха у него, не идваше от това. Каквато и да е била, тя никога не се е изразявала в изключителна възхвала на собствената му поезия. Той обичаше да бъде импресарио на по-младите от него, да подсилва артистичната активност на средата, където живееше. Изпълняваше тази роля чак до крайно благородство и добронамереност.
Той можеше да покани на вечеря нещастен писател, чиято бедност подозираше, да даде дрехите си (въпреки че самите те бяха близо до невъзможността да бъдат носени от други), да се опита да намери работа на някого, да събере пари, да публикува нечия книга, после да доведе критиците да говорят за нея, да я похвалят. Той беше наистина готов да се отдаде цял заради този, чието творчество го интересуваше – с настоятелност, която всички облагодетелствувани не заслужаваха и която понякога ставаше смущаваща. И въпреки че обектът на неговата добронамереност можеше да бъде подразнен, само най-недостойният от хората би се показал засегнат. Паунд се интересуваше развълнувано от творбите, които очакваше от своите покровителствувани, определяни понякога от него по безличен начин като машини за писане или рисуване, смазвани грижливо с оглед на бъдещата им работа.”
През целия си живот дава съвети на младите, а когато през 60-те години го питат има ли нещо специално, което би предал на тогавашното поколение, Паунд казва: „Да развият любознателността си и да не се преструват. Но това не е достатъчно. Простото отбелязване на стомашни болежки и изхвърлянето на кошчето за боклук не са достатъчни. Всъщност, мотото на студентското списание „Пънчбоул” в Университета на Пенсилвания беше „Всеки глупак може да бъде спонтанен”.
Езра Паунд и неговата дългогодишна спътница в живота, цигуларката Олга Ръдж
Пътят на самия Езра Паунд е усложнен до крайност заради политическите му убеждения. Втората световна война го заварва в Италия. Подкрепя Мусолини, получава възможност да говори по радио Рим и споделя открито мнението си. Говори най-вече по икономически проблеми, твърди, че монетарната система е причина на международните конфликти. Американското правителство го обвинява в държавна измяна и поетът е арестуван. Обявен за душевноболен, той прекарва повече от две седмици в стоманена клетка с размери около два на два метра. Нервният срив е неизбежен, също както са неизбежни и последвалите дълги години в болницата „Сейнт Елизабетс” край Вашингтон.
Мнозина от тогавашните най-влиятелни американски писатели (включително Хемингуей в речта при получаването на Нобеловата награда) и видни личности на италианската култура се застъпват за Езра Паунд. Поетът е освободен през 1958 година. Връща се в Италия, където умира на 1 ноември 1972 г.
„Голям поет, една от най-интересните художествени фигури на нашето време, той живя в това време, без винаги да бъде наясно с него. Дори и да не е имало нещо предумишлено, неговият случай е поучителен за нас днес, когато има от какво да се отучим и на какво да се научим”, казва за Езра Паунд поетът преводач Николай Кънчев, който е сред „виновниците” за появата на неговите стихове на български език.
През 1933 г. сп. „Тайм” пише: „Езра Паунд е ходеща котка, ненаучена на хигиенни навици и изключително опасна за деца.” А Хемингуей е категоричен: „Най-доброто от творчеството на Паунд − неговите „Кантоси” − ще просъществува дотогава, докато има литература.”
Езра Паунд в компанията на именития кинорежисьор Пиер Паоло Пазолини
Впрочем „Кантосите” (The Cantos, които създава от 1917 почти до края на дните си) остават незавършени. Най-ценната част от тях са т.нар. „Пизански кантоси” (The Pisan Cantos, 1948 г.), писани, докато е задържан в Пиза, Италия. Те му носят и наградата „Болинген” на Конгресната библиотека, което предизвиква бурни спорове в писателските и обществените среди в САЩ. Сред другите му известни творби са стихосбирката „Ripostes” (1912) и поемата „Hugh Selwyn Mauberley” (1920). Според литературните историци не друг, а именно Езра Паунд допринася за откриването и за оформянето на стила на автори като Т. С. Елиът, Джеймс Джойс, Робърт Фрост и Ърнест Хемингуей.
Когато го питат за т.нар. свободен стих, той казва следното: „Харесвам това изречение на Елиът: „Никой стих не е свободен за онзи, който иска добре да си свърши работата.” Мисля, че най-хубавият свободен стих се намира в опитите за връщане към класическия стих на основата на кратки и дълги срички.”
По повод 131-годишнината от рождението на Езра Паунд предлагаме няколко негови стихотворения в превод от Николай Кънчев:
ДЪРВОТО
Неподвижен бях, дърво между дървета,
знаех истината за нещата дотогава неизвестни,
истина на Дафнис и на неговия лавър,
на тази стара двойка пред божествения празник,
станала липа и дъб в сърцето на гората.
Но нужни са на боговете ревностни молитви
и насреща са им тези две сърца открити,
за да може истинско преображение да стане.
Все пак съм дърво между дървета
и разбрах безброй възникнали неща, които
дотогава бяха чиста лудост за духа ми.
ПРЕД ЛИЦЕТО МИ ВИДЯНО В ОГЛЕДАЛО
О лице тъй странно в огледало!
О компания безпътна, о свят гост,
о луд несретнико сломен от болка,
какво ще отговориш? О ти множество
което се стреми, играе, надминава,
закачка, предизвикване безшумно,
Аз? Аз? Аз?
А ти?
НЕОПИСУЕМО ЩАСТЛИВО ВРЕМЕ
Как твойта красота, когато беше недалеч от тук,
ще дойде да нахлуе и погълне моя дух!
А тези часове, когато двамата ще бъдем в мрака
и превърнати в сапфирен прилив, как ще ни покрият!
ДРЕВНА МЪДРОСТ, ПОЧТИ КОСМИЧЕСКА
Чжуанцзъ сънуваше,
и като сънуваше, че той е птица, и пчела, и пеперуда,
не беше сигурен, че трябва да опита да е нещо друго,
от което беше очарован.
ПОТЪВАНЕ
Аз бих докрай потънал в странност:
тези удобства се натрупват върху мене, задушават ме!
Разпалвам се от новото, изгарям,
от новите приятели, лица,
места!
О, да си извън това,
това е всичкото, което аз желая
— спасете новото.
А ти,
любов, ти множество, все повече желаещо!
Аз ли правя неохотно всичките стени и улици и камъни,
всичката ни кал, мъгла и дим,
всичките посоки за движение?
Аз бих имал прилив върху себе си подобен на вода,
ох, далече от това!
Трева, полета ниски, хълмове
и слънце,
о, предостатъчното слънце!
Навън, и сам, сред някакви си
чужди хора!
РАЗМИСЪЛ
Когато наблюдавах кучетата с чудновати нрави,
бях принуден да приема,
че човекът е най-висшето животно.
Когато наблюдавам всички хора с чудновати нрави,
признавам си, приятелю, това наистина озадачава.
Източник на стиховете: „Езра Паунд. Избрани стихотворения” (ИК „Слово”, 1993)
На заглавната снимка – Езра Паунд в края на живота си. Снимка: www.thetimes.co.uk
AFISH.BG
